"Защото много лъжепророци излязоха по света" 1Йоан 4:1

Навикът на Елън Уайт

От Douglas Hackleman

Free Inquiry, Fall 1984

„Томас Пейн, чието тяло сега е превърнато в прах и който трябва да бъде извикан в края на хилядата години, по време на второто възкресение, за да получи наградата си и да понесе втората смърт е представен от Сатана, като че ли е в небето и че там той е високо издигнат. На земята Сатана го използваше, колкото се можеше по дълго и сега той продължава същото дело чрез претенцията, че Томас Пейн е високо издигнат в небето. Както той поучаваше тук, така Сатана ще го представи, като поучаващ, в небето. Докато беше жив някои хора наблюдаваха с ужас неговия живот и смърт и неговото покварено учение, но сега те се подават, за да бъдат поучавани от него, един от най-подлите и корумпирани мъже, един който презираше Бог и Неговия закон.” (Early Writings, p. 89)  

Така говори Елън Уайт, само-обявилата се пророчица на Бог основателка на Църквата на адвентистите от седмия ден през 1854 г., въпреки че нейния параграф относно Пейн е предшестван само едно изречение по-рано от „Аз видях”, (което означава, че нейното мнение за него е получено във видение) нейния съпруг, Джеймс Уайт написа и публикува подобен пасаж в своя статия в Adventist Review and the Sabbath Herald само няколко месеца по-рано (13, септември, 1853, стр.74).

Джеймс и Елън Уайт изразяваха отношение, което беше често срещано всред консервативните християни и по-специално тези, които бяха последвали Уилям Милър, и бяха измъчвани от факта, че Христос не се завърна, както беше предсказано на 22 октомври 1844 г. Два месеца, след Голямото разочарование 17-годишната Милъристка, Елън Хармън, от Горхам, Мейн, започна да получава видения. Първите две видения на Хармън (през декември 1844 г. и февруари 1845 г.) убедиха малка група от тъжни Милъристи, че това, което всъщност се случи на 22 октомври, 1844 г. е, че времето на благодат е изтекло за „целия грешен свят” (James White, A word to the little flock). Обяснявайки виденията две години по-късно на приятел и поддръжник, Джозеф Бейтс, тя каза, че Христос е напуснал Своята посредническа служба в Святото място на небесното светилище „като младоженец, за да получи своето царство” (новия Ерусалим) от Бог, Бащата в Пресветото място. Това не беше оригинална идея на Елън Хармън Уайт. Това беше нейното помощно, подкрепящо видение на това, което беше наречено Затворената врата, която беше основана на притчата за сватбеното тържество, която убеди голямо число от разочаровани Милъристи, че вратата на милостта беше затворена завинаги през този знаменит октомври на 1844 г.

Публикувайки първите си две видения Елън Уайт постави началото на писателска кариера, която продължи дълги години, като почти всичко беше издадено под името Елън Уайт. Тя се омъжи за проповедника Джеймс Уайт през 1846 г., по-малко от година, след като Джеймс публично беше порицал на 11 октомври 1845 г., в Day Star двама бивши приятели, за които той каза, че са „отрекли своята вяра в (затворената врата) обявена като сватбата (на Агнето)”.

Въпреки че Елън Уайт споделяше с Томас Пейн чувството да пише и да публикува, съществуваха значителни разлики между тяхната теология. За разлика от него, през 1906 г. Елън Уайт твърдеше, че това, което е написала в писмата си, свидетелствата и статиите „многото томове от мои книги” бяха „това, което Бог ми е показал във видение, скъпоценните лъчи от светлина идващи от трона”. Следващите два параграфа от писмото или „свидетелство” са показателни за друга разлика между писанията на Томас Пейн и Елън Уайт. „Какъв глас” запита тя „ще го признаеш ли като гласа на Бог?” Осемнадесет, от следващите двадесет реда от писмото са перифразирани без позволение или признание, от два параграфа на книгата на Daniel March, Night Scenes in the Bible (1870).

„От етична гледна точка, г-жа Уайт наистина беше плагиатор” – написа Уилям Хейнор преди 20-години, в непубликувана статия, която той написа за адвентния професор по история E. K. Ванде Вере. „Г-жа Уайт не се подчини на етичните стандарти на времето. Аз вярвам, че този факт трябва да бъде приет. Няма значение дали другите са се подчинявали или не са! Фактът че г-жа Уайт не се подчини остава.”

Нито студента Хейнор или професор Ванде Вере не загатнаха през 1964 г., че непризнатото перифразиране, се превърна, както сина на Елън Уайт, Уилям, го описва през 1928 г. в лично писмо до адвентния историк, Л.E. Фрум като „навика” на мама. Хейнор каза, че г-жа Уайт не е заимствала значително. Той не може да бъде обвиняван за своето невежество повече, отколкото неговия учител.

Почти поколение отмина, преди някой отново да нарече публично Елън Уайт плагиат. Пасторът на адвентната църква в Long Beach, Уолтър Рий привлече общонародното внимание, когато през 1980 г. показа нагледно, че използването на други автори от г-жа Уайт, (предимно от 19-век) беше наистина навик, който продължи през цялата й писателска кариера. През последните пет години Рий и други са доказали по неопровержим начин, че този навик е бил използван във всичките й формати на писане (дневници, писма, свидетелства, статии за списанията и книги) и се е просмукал във всички теми, по която тя е писала. Също така съществуват няколко теми, върху които тя не писа подробно.

За тези адвентисти, които са планирали живота си според нейните съвети, може би ще бъде объркващо да научат, че дори когато дадено изказване беше предшествано от „аз видях” или „беше ми показано”, това, което и е било показано е било пасаж от 19-век набожен писател. Пасажи, които претендират, че цитират думите на нейния „ангел водач” или още по-печално думите на Христос, Който й говори във видение е открито, че са думи взети от друг писател.

Тези открития не съвпадат с претенциите на г-жа Уайт в Избрани вести, том 1, където тя казва: „Въпреки че завися напълно от Божия Дух за написването на моите идеи, както и за получаването им, думите, които използвам, за да опиша това, което съм видяла са мои собствени, освен ако не са думите, които са ми казани от ангела, които винаги поставям в кавички.”

Наистина г-жа Уайт постави кавички в цитатите на ангела, който й говореше във виденията. Но интересно е да открием, че по време на едно видение, което беше публикувано през 1851 г. ангела й говори на съвременен английски (“you,” Your”); докато ангела в друго видение, което е публикувано в същата брошура говори на езика на старинния английски от времето на Кинг Джеймс (“ye,” “thee”). Още по учудващо е, че ангела, който в същото видение от 27 юни 1850 г. се обръща към Елън с двете “you” and “ye.” (Early Writings)

Претенциите на г-жа Уайт са държавен архив и са достъпни за внимателно изследване и сравнение на нейното дело. През 1906 г. в Избрани вести, том 1, Елън Уайт изяви претенцията: „Моето пълномощно включва делото на пророк, но не свършва там. То включва повече, отколкото умовете на тези, които сеят семето на неверие могат да схванат.” Говорейки за нейните публикации в писмо, тя казва: „Тези книги съдържат ясна, права и неизменима истина. ... Инструкцията, която се съдържа в тях не е човешки продукт.”

Елън Уайт не беше особено търпелива, към неутралните, когато ставаше въпрос за нейния авторитет и неговия източник. „Виденията са или от Бог или от дявола. Не съществува средна позиция относно този въпрос.” В писмо до Harriet Smith и J.N. Andrews тя каза: „Моето дело през последните тридесет години притежава печата на Бог или на дявола.” (Testimonies to the Church vol. 4.) Същата липса на извъртане е приложена в нейното мнение относно писанията на Томас Пейн:

„Сатана диктуваше повече от писанията му и за него е лесно да диктува сантименталности чрез своите ангели сега и да изглежда, че те идват от Томас Пейн, който когато беше жив беше посветен служител на злия” (Early Writings).

Тъй като Елън Уайт често и непреклонно отстояваше, че „нейните идеи са написани независимо от други книги и мнението на други” (Manuscript 7, 1867) разумно би било да обобщим, че с тези цитати тя отговаряше на въпроси, които са повдигнати относно източника на нейното вдъхновение.

Две години след първото й видение, Джозеф Бейтс, който през 1863 г., основа заедно с Елън и Джеймс Уайт адвентната църква, беше поискал чрез писмо, (13 юли 1847 г.) дали Елън „има светлина” относно някои тълкувания на писанията, относно Затворената врата, преди тя да я беше видяла във видение. Бейтс се интересуваше, тъй като друг Милърист, Джозеф Търнър, беше публикувал две различни статии (през декември 1844 г. и януари, 1845 г.), опитвайки се, чрез повторно тълкуване на Писанията, да обясни не изпълнението на Христовото пришествие на 22 октомври, 1844 г. в The Advent Mirror. Подобни тълкувания на двете видения на Елън (тогава) Хармън, през декември 1844 г. и януари 1845, следваха твърде близко опита на Turner, за да бъдат незабелязани. Освен това, Turner беше приятел на семейство Хармън. Елън призна пред Бейтс, че една от статиите на Търнър е „била в къщата им”, но тя отрече, че е чела дори и една дума от нея. Защо? „Аз не изпитвах интерес да я чета, защото това нараняваше главата ми и ме правеше нервна.” По-късно, в това писмо на обяснение (13 юли 1947 г.) Елън твърдеше, че не е „чула лекция или дума, по никакъв начин” относно тези доктринни въпроси, които бяха свързани с неотдавнашното разочарование.

Десет години по-късно, друг адвентист от седмия ден, пионера.N. Andrews, попадна на подобно съвпадение. Andrews помисли, че той вижда влиянието на епичната поема на Джон Милтън, относно появата на греха и падането в грях на човечеството, Изгубения рай, във видението на Уайт относно великата борба през 1858 г. ,  Andrews се обърна към нея, след приключването на събрание в Батъл Крик, Мичиган, на което тя описа панорамното видение. Артър Уайт, внука на Елън разказва историята:

„Той й каза, че някои от нещата, които тя е казала, са били точно като от книга, която той току що прочел. След това той я попита дали е чела Изгубения рай. Тя отговори отрицателно. Той й каза, че може би ще и бъде интересно да я прочете.

Елън Уайт забрави относно разговора, но след няколко дни, старейшина Andrews дойде в дома ни с Изгубения рай и й я предложи. Тя взе книгата, като не знаеше какво да прави с нея. Тя не я отвори, но я занесе в кухнята и я постави на високия рафт, като реши твърдо, че ако има нещо в тази книга, което е като това, което Бог и е показал във видението, тя нямаше да я чете, докато не напише това, което Бог й е открил. (The Spirit of Prophecy, vol. 4).

Деветдесет и девет години по-късно Ruth Burgeson представи своята магистърска дисертация в Pacific Union College, седемдесет и пет страници изследване, в което тя сравнява описанието на Елън Уайт и Джон Милтън на падането в грях. Burgeson написа, че човек „е впечатлен от подобието на действителното съдържание... всъщност автора на тази дисертация не откри несъгласия между двамата писатели....” За Burgeson „от необикновена значима важност” бяха съотношенията, които бяха открити на няколко места, където двамата автори изобразяват със същите детайли, преживяване, което не се среща в Библията. „След като изрежда седем примера на това „изобразяване”, Burgeson размишлява върху въпроса. Защо тези двама автори, които са разделени от 200 години, са толкова съгласни относно главен факт? Дипломатичното заключение на Burgeson е несигурно:

„Едно привлекателно и недоказуемо обобщение ... е, че и двамата сериозни автори, които търсеха начин за оправдаване на Божиите дела за човека, бяха водени от Светия Дух, чиято помощ търсеха.”

Възможностите не свършват там. Независимо от това, какво тя направи с книгата – Артър Уайт казва, че според баща му, Уилям, майка му впоследствие прочете Изгубения рай – г-жа Уайт получи Изгубения рай през пролетта на 1858 г. и публикува своя пръв и малък том на Великата борба през септември същата година.

Също така интересна, както връзката й с Милтън, е и литературната връзка на Елън с H. L. Hastings, адвентист от първия ден. По времето, когато семейство Уайт и Hastings живееха в Рочестър, Ню Йорк, Джеймс Уайт публикува статия от три части, написана от Hastings в Ревю и Хералд, започвайки на 19 декември 1854 г. По интересен обаче е факта, че въпреки че Елън Уайт получи своето видение за „великата борба” в Lovett’s Grove, Охайо, на 14 март 1858 г., след четири дни, на 18 март, 1858 г. Джеймс Уайт публикува в Ревю и Хералд, това, което един от бившите секретари на Настоятелството Уайт, Ronald D. Graybill счита за „възторжен преглед на книгата на Hastings” Великата борба между Бог и човека. Нейният произход, прогрес и край.

Дали Елън е прочела Великата борба на Hastings не може да бъде доказано, но може да приемем, че Джеймс я беше прочел, преди да напише статията за нея. Шест месеца по-късно, Елън публикува своята Велика борба, между Христос и Неговите ангели, и сатана и неговите ангели. Книгите на Hastings и Елън Уайт са къси, около 150 страници всяка, и според адвентния историк, Donald R McAdams, „забележително подобни”. През 1974 г. McAdams написа: „Двете книги имат едно и също заглавие, същата тема, същото начало, същия край и всъщност тълкуват Писанията почти еднакво” (Ellen G. White and the protestant Historians). Graybill вярва, „че епичната творба на Милтън, се намира някъде на заден план и в двете книги” (The Power of Prophecy).

Дали е била или не е била подбудена от своите доживотни здравословни проблеми, Елън Уайт стана здравен реформатор и писа нашироко относно ползата – дори християнското задължение – от умерен живот. Както с други теми, така и тук присъстват нейните претенции и отричания. През 1897 г. в Диета и храна, тя написа:

„Аз получих голяма светлина от Бог относно здравната реформа. Аз не съм търсила тази светлина, аз не съм учила, за да я получа, тя ми беше дадена от Бог, за да я дам на другите.”

В списанието на съпруга си, Adventist Review and Sabbath Herald от 8 октомври, 1867, (въпроси и отговори, стр. 260) г-жа Уайт обяснява: „на 6 юни, 1863 г. великата тема за здравната реформа ми беше показана”. Датата на статията е важна, тъй като е четири години след видението:

„Когато представих темата за здравето пред приятели... и говорих срещу употребата на лекарства и месо, а също така в подкрепа на вода, чист въздух и правилна диета, много често чувах отговора: `Ти говориш твърде близко до мнението, което е представено в Закони за живот, и други публикации от д-р Трал Джаксън и други лекари. Чела ли си тази книга и други от техните трудове?` Моят отговор беше, че не съм, нито трябва да ги чета, докато не напиша напълно моите собствени идеи, за да не се каже, че съм получила светлина по въпроса за здравната реформа от лекари, а не от Бог.”

В други подобни изказвания Уайт отговори на подобни въпроси казвайки: „Аз никога не съм виждала трудове относно здраве, преди видението за здравната реформа през юни 1863 г.” Тя добави: „След получаването на това видение, моя съпруг беше раздвижен относно здравния въпрос” Manuscript 7 1867).

Трудно е да приемем тези отричания, които Елън Уайт направи през 1867 г., когато разберем, че нейния съпруг, Джеймс Уайт публикува няколко здравни статии в своя църковен вестник, през шестте месеца преди здравното видение на Елън през юни 1863 г. Медицинския историк, Роналд Намбърс, описва ударението, което Джеймс Уайт поставя върху здравословния начин на живот, което започва пет месеца, преди видението.  В броя на Ревю, от 10 февруари, той нарича въздуха, водата и светлината „великите Божии лекарства, които са за предпочитане пред лекарите и техните лекарства”. Броя на Ревю от следващата седмица съдържаше статия на първата страница от д-р Джеймс Кейлъб Джаксън, под заглавие: Дифтерит, нейните причини и лечение. Според Намбърс, това стана много скоро, след като г-жа Уайт беше приложила лечението на д-р Джаксън върху нейните синове, по време на тяхното боледуване от дифтерит. Намбърс написа: „Статията на Джаксън, ... представя основните принципи на здравната реформа, чрез съвети относно правилно хранене, разумно обличане и дишането на много чист въздух... През май, 1863 г. Джеймс Уайт продължи да пише в Ревю и Хералд относно хигиена със забележка от Дио Луис относно вид облекло и две извадки от здравния журнал на Холл, единия върху ниска на мазнини диета, по време на пролетта и лятото, а другия препоръчващ две хранения на ден. Въпреки това, Елън Уайт можа да напише в 1867 г. (manuscript 7): „Аз никога не съм виждала трудове относно здраве. След получаването на това видение, моя съпруг беше раздвижен относно здравния въпрос”.

Джеймс Уайт, който през повече от времето редактираше писанията на своята съпруга, до смъртта си през 1881 г., също така изяви някои претенции и отрече някои неща. В своята автобиография Life Incidents (публикувана от Steam Press, Battle Creek Michigan, in 1868) той твърдеше, че в писанията на Елън се съдържат много неща: „които не могат да бъдат срещнати в други книги” (стр. 328). В следващото изречение Джеймс предлага пример за това: „нейната любима тема е, Бог в природата”. Но най-добре познатия пасаж на г-жа Уайт относно Бог в природата е близко перифразиране на извинително отклонение, срещу натурализма, взето от проповедта на англиканския свещеник от 19 век, Хенри Мелвил.

Със следващия параграф Джеймс Уайт изкопа дори по-дълбока яма за себе си и съпругата си:

„Ако коментатори или писатели, занимаващи се с теология, са могли да видят тези бисери на мисълта ... и те са били отпечатани, всички проповедници в страната могат да ги прочетат. Тези хора, събират мисли от книги и както г-жа Уайт е изговорила и написала стотици неща, неща, които са прекрасни и хармонични, които не могат да бъдат открити в писанията на други хора, те са нови за повечето интелигентни читатели и слушатели. ... Тя не може да е научила тези неща от книгите, поради факта, че те не съдържат тези мисли” (стр. 328-329).

Откритията, които бяха направени през последните години, от различни изследователи-адвентисти, относно Елън Уайт и нейните редактори, показват, че те изтъкаха от писанията на много други писатели свидетелства, статии и книги, които поставиха под нейното име и това предизвиква въпроса относно интегритета и на двамата, Елън и Джеймс Уайт. Неотдавна Настоятелството Уайт приготви документ за продажба при поискване, който съдържаше 85 страници на паралелни цитати само между Елън Уайт и Хенри Мелвил.

От време на първото й видение през 1844 г., до нейната смърт, през 1915 г., Елън Уайт беше представена като такава, на която често във видения бяха показвани личните грехове на църковни членове. На тези, които се препъваха, тя пишеше свидетелства на осъждане, порицание, поправка и/или насърчение, в зависимост от нейната преценка от какво свидетелство се нуждаеше човека. Но в нейния живот съществуваха и тези, които я познаваха и познаваха лично тези, до които някои от свидетелствата бяха изпратени, които започнаха да се съмняват в нейните претенции за произхода на нейната информация. Това е известно, защото няколко от тези съмняващи се почувстваха принудени да публикуват причината за своето разочарование.

Няма един от хиляда адвентисти, който да знае, кои са тези хора, Isaac Welcome, Gilbert Cranmer, B.F. Snook, W.H. Brinkerhoff, Miles Grant, Lucinda Burdick и H.E. Carver. Carver публикува книга за Елън Уайт през 1870 г. (Mrs. White Claim to Divine Inspiration Examined) като описваше между другите камъни за препъване в неговата вяра ”два случая, в които тя твърдеше, че е видяла във видение неща, които аз й бях казал”. Въпреки това, през последната половина на 19 век, имиджа на Елън Уайт израстна по-голям от самия живот. Обществото на адвентистите беше само-пречистващо се. Тези като Карвър и най-добре познатия на адвентистите Д. М. Конрайт, които бяха разочаровани от директната си опитност с Елън Уайт, обикновено напускаха църквата. Само няколко останаха, за да илюстрират суровостта на реалността на други. Няколко все още поставят собствени граници, от които да изстрелват безрезултатни удари.

Атаките на огорчените бивши адвентисти много често имат парадоксалния ефект на заздравяване на вярата на верните във вдъхновението на Елън Уайт. Когато те чуят нещо от критиците й или нещо за тях, те започват съзнателно да цитират Елън Уайт:

„Много скоро ще бъде направено всяко възможно усилие за обезценяване или изопачаване на свидетелствата на Божия Дух. В готовност, ние трябва да имаме ясната и права истина, която след 1846 г. е била давана на Божия народ.” (Selected Messages, vol. 1)

Почти без значение е, че нейното предупреждение беше свързано с възражения срещу нейния авторитет по време на написване на изказването. Когато адвентните учени, 60-години след нейната смърт, повдигат проучващи въпроси, които са подкрепени с внимателни изследвания, най-верните последователи на г-жа Уайт, виждат цитата като пророчество за тези адвентисти, които са получили своето образование в либерални, не християнски висши учебни заведения, и за които казват, че са инфектирани, вероятно с предположения на светски хуманизъм. След като тези „опасни” професори, преподават в адвентни учебни заведения, „адвентното висше образование”, е смятано от тези, които дори не признават термина – оксиморон (да бъдеш либерално образован е необходимо, за да бъдеш наистина адвентист и обратното). Няколко северно американски адвентни колежа, а също така и двата университета са пострадали много поради тази незрялост, на гласовитите и/или богати членове.

Корпоративно, адвентизма е много свенлив относно себе наблюдение и по специално, където Елън Уайт е замесена. През 1919 г. църквата имаше прекрасната възможност да узрее. Във време, в което църковната администрация включваше някои от най-образованите умове, учителите по история и религия на църквата се срещнаха с администраторите за няколко дни на откровен разговор. По време на срещата имаше дискусии относно използването на източници от Елън Уайт, нейните грешки и възможни митове, които се бяха появили около нея. Тази представителна група от добре осведомени адвентисти, се съгласи, че членовете на църквата трябва да бъдат образовани, но поради страх от реакционисти, подкрепящи Елън Уайт, нищо не беше написано и представено пред хората, относно важните въпроси, които бяха разгледани от учените и ръководителите. Шестдесет години по-късно, (май, 1979 г.) стенографските записки от дълго забравената конференция през 1919 г., на учителите по религия и история, които се намираха в архивата на църквата, бяха публикувани без разрешение от адвентно тримесечно списание наречено Спектрум.

По време на 1970^те години адвентните учени съсредоточиха своите познания върху трите главни видения на Елън Уайт; Затворената врата, Великата борба и Здравната реформа. Техните открития говореха много относно Елън Уайт и нейните претенции и отричания. Реакцията относно тези открития от църковни ръководители, казват поне толкова, относно „свободните запитвания” в Църквата на адвентистите от седмия ден: Те ни струват твърде скъпо.

През 1978 г., Ингемар Линден, адвентист от седмия ден от Швеция, бивш преподавател в адвентен колеж по Библия и омилетика, издаде книга под заглавие Последната тръба. Книгата беше резултат от неговата докторска дисертация през 1971 г. Докато правеше своето изследване Линден засегна честолюбието на внука на Елън Уайт, Артър Уайт, който по това време беше директор на Настоятелството Уайт и член на неговия съвет. В своята книга Линден заяви, че Елън Уайт е проповядвала дълго време изоставената по-късно доктрина за затворената врата, основавайки се на нейното ранно (и по-късно редактирано) видение. Още по-лошо, според перспективата на Артър Уайт, Линден беше подкрепил своя случай, като цитира от непубликувана дотогава част от писмо, което Елън Уайт беше написала до своя приятел Джозеф Бейтс, на 13 юли, 1847 г. В това писмо тя обясняваше на Бейтс, как двете й първи видения, са убедили някои разочаровани Милъристи относно затворената врата, и че след 22 октомври, 1844 г. те нямат задължение за спасяване на души от проклятие.

Артър Уайт не искаше Линден да обяви това неудобно доказателство. Но след като Линден прочете дълго пазената в тайна част от писмото, Уайт не можеше да го възпре. Книгата на Линден не беше широко разпространена, тъй като адвентните книжарници отказаха да я продават. Но, чрез студенти и може би повече чрез опита на Уайт да я опровергае, адвентните учени и други студенти с адвентни корени, разбраха, че църковната история за Елън Уайт и пионерите и тяхната седем-годишна връзка със Затворената врата, не само че са били погрешни, но в някои случаи, може би умишлено погрешни.

Книгата на Линден, Последната тръба, беше трета от поредицата от изследвания на Елън Уайт, които бяха издадени през 1970^те години. През 1974 г. доцента по история в университета Андрюс, Доналд Р. МакАдамс, беше изследвал подробно части от третото редактирано издание от Елън Уайт на Великата борба. Неговите заключения, които бяха публикувани в Ellen White and the Protestant Historians бяха обезпокоителни:

„Това, което откриваме, когато разглеждаме историческите части на Великата борба (тези елементи от падането на Ерусалим в 70 г. сл. Хр., до Френската революция) е, че цели глави са избрано съкращение от протестантските историци. В цитатите, които съм изследвал, не съществува един исторически факт, който в нейния текст да не съответства на текст в техния "(стр. 16, 17).

Простият въпрос вече не беше дали Елън Уайт е чела Изгубения рай на Милтън преди или след нейното видение за великата борба през 1858 г. Изследването на МакАдамс беше подбудено от желанието му да може да отговори точно на студентите си, когато го попитат „защо историята в техните определени за четене книги не съвпада с историята, която те четат във Великата борба.”

През март, 1974 г. МакАдамс изпрати на Артър Уайт копие на своето завършено изследване, паралелно с ръкописно написаната чернова от г-жа Уайт във Великата борба на половин глава за Ян Хус, заедно с публикуваната версия и труда на Джеймс Уайт от деветнадесети век на същата тема. Безпокойството, което МакАдамс представи в това писмо до Уайт, от 29 март, 1974 г., се оказа пророческо:

„Както знаеш, (книгите на Елън Уайт) е опасна зона за изследване от адвентистите. Аз смятам това за голяма трагедия. ... Обезкуражаващо е да се изразходва толкова много време за проект, който по всяка вероятност ще бъде погребан в някое чекмедже. ... Аз направих това изследване, защото исках да открия истината. ...Моята надежда е, че то ще промени нечие мнение. Мнението, което аз искам най-много да променя е твоето. ... След всичкия този труд, който положих, (за Настоятелството Уайт) ще бъде много обезсърчително за мен да прочета, че признават, че това, което казвам е истина, и след това да погребат изследването, защото „църквата още не е готова за това”.

След почти четири години на протакане, на МакАдамс беше позволено да сподели десет от 64^те ръкописни страници на Елън Уайт относно живота на Хус, а също така и неговия анализ за това, пред ограничена публика от адвентни историци.

По времето, в което искането на МакАдамс беше пренебрегвано, Настоятелството Уайт и по-специално Артър Уайт, бяха заети с изследователските искания на млад адвентен учен от университета в Лома Линда, професор по история на медицината, Роналд Намбърс. Докато търсеше материали, които щяха да прибавят интересни неща към неговото преподаване, Намбърс прочете копие от Philosophy of Health, от L.B. Cole, която веднъж е принадлежала на д-р Джон Харви Келог. Намбърс бил заинтригуван от ръкописните забележки и номера на страници, написани от ръката на известния лекар, в полетата на книгата. Изследвайки „том след том”, всред писанията на здравна тема на г-жа Уайт, Намбърс открил това, „което д-р Келог бил открил преди три четвърти век, поразително близко сходство между речта на д-р Coles и Елън Уайт. Това случайно, интересно откритие подтикнало Нумбърс „да започне подробно изследване на развитието на Елън Уайт като здравен реформатор”.

В очите на Артър Уайт изследването на Намбърс беше огромна заплаха. Неговите открития бяха предназначени за книга, относно бабата на Артър Уайт. Намбърс имаше план да отпечата книгата си чрез светска издателска къща. Уайт искаше той да издаде книгата си чрез църквата. Намбърс пишеше като историк, като демонстрираше зависимостта на г-жа Уайт от здравните реформатори на 19 век и той искаше от Настоятелството Уайт да разрешат публикуването на различни непубликувани писма на Елън Уайт.

Намбърс имаше успех при получаване на ръкописи за повечето от частите от писма на Елън Уайт, които той поиска, но имаше няколко, които Артър Уайт и попечителите отказаха да му дадат. Пример за това е едно писмо от 1873 г., в което г-жа Уайт „описва пътуване да Rocky Mountains по време, на което тя и членовете на нейното семейство са се хранели с дива гъска”. Цитата е неудобен, защото г-жа Уайт беше писала много строго срещу употребата на месо две години по-рано (Testimonies for the Church, vol. 2): „Тези, които от време на време се отклоняват, за да задоволят вкуса си, чрез яденето на угоена пуйка или други меса, развращават своя апетит. ... Липсата на стабилност, относно принципите на здравната реформа е истински показател за техния характер и тяхната духовна сила.”

Когато Пророчица на здравето беше публикувана от Random House през 1976 г., това постави край на кариерата на Намбърс в църквата. Въпреки това, четири години по-късно, МакАдамс, тогава президент на колеж, можеше безопасно да пише в Спектрум, (март 1980 г.), че "малката книга на Намбърс, с внимателно научно изследване е написана ясно, тя е първокласна историческа творба и призната като такава в историческите списания.”

Произхода на писанията на Елън Уайт, беше изложен на открито в края на седемдесетте години на двадесети век от адвентния пастор Уолтър Рий, който ефективно настояваше, че срещащото се навсякъде използване на непосочени източници на материали от други автори, трябваше да бъде споделено с членовете на адвентната църква.

По искане на Рий, президента на Генералната конференция, Нийл Уилсън избра 18 учени от цялата страна, за да прекарат два дни седмично, в изследване на обширните примери на Рий относно „копирането от други автори” на Елън Уайт. Когато ръководителите от Генералната конференция отхвърлиха препоръката на експертите, че „задълбочено изследване на книгата Живота на Исус (книгата на Уайт върху живота на Христос) трябва да бъде направено от Рий и човек, който има образование в научната методология, с когото Рий ще може да работи” Рий се посвети в написването на своята книга, която той провокативно озаглави The White Lie. Рий посвети книгата си, която беше издадена през 1982 г. (M&R publications, Turlock, California), „на всички, които ще предпочетат да вярват на горчивата истина, вместо на сладката лъжа.”

В същото това време, настоятелството Уайт, сега под ръководството на д-р Робърт Олсън, решаваше да избере учен, от адвентната теологична семинария в Андрюс, за да изследва степента на зависимост на г-жа Уайт в Живота на Исус. Артър Уайт, който все още имаше офис и беше член на съвета на Настоятелството Уайт, беше дълбоко притеснен от този план и представи загрижеността си в тринадесет писмени точки пред съвета. Една от главните тревоги беше относно критичните изследвания на източника: „Учените в университета Андрюс са обучени в университети за които се знае че са унищожили своята вяра в Библията... не могат да отсъждат правилно в области, в които абсолютната честност в приемането на записани факти и вяра, които са обосновани на доказателства, са важни фактори.” Уайт обобщи размишленията си, като спомена по-ранните научни изследвания на Линден, Намбърс и МакАдамс.

Естествено, Уолтър Рий беше уволнен от работа за адвентната църква през 1981 г. Популярния адвентен теолог Дезмънд Форд също беше освободен от преподавателската си дейност и правото му да проповядва беше отнето в период от около година след 1979 г., поради две лекции, които изнесе пред Pacific Union College клон на асоцияцията на адвентните форуми, под заглавие Изследователния съд: Важно теологично събитие или историческа необходимост? “

Форд, който изразяваше вяра в пророческото дело на г-жа Уайт, настояваше, че църковната доктрина за Изследователния съд не е основана на твърди Библейски тълкувания. Изследователния съд беше използван от адвентните пионери, за да заменят Затворената врата. Изследователния съд беше усъвършенствано извинение за това, че Христос не се завърна на земята през 1844 г. и продължава да се среща всред фундаменталните вярвания на адвентната църква. Форд и не до там гласовитото множество от адвентни теолози искаха да приведат тази доктрина в хармония с Библията. Но старата гвардия, натрапваше Елън Уайт като вдъхновен тълкувател на Библията и държаха в ръцете си политическите коне, според Реймънд Котро в статията Комитета за светилището и неговото ново единодушие (ноември 1980 г. Спектрум). Голям брой адвентни пастори в Северна Америка и Австралия изгубиха своята работа, тъй като симпатизираха на желанието на Форд да бъде стриктно верен на Писанията.

Това, което непрекъснато прави искането за честност толкова скъпо в Църквата на адвентистите от седмия ден е приемането без участието на ума на екстравагантните претенции на Елън Уайт. Невъзможно е да се работи на проповедническа служба в адвентната църква, и да се поддържа ревизиран образ на Елън Уайт и нейното дело или да се призовава за доктринни поправки, които не са в хармония с нейното тълкуване на Библията. Също така е невъзможно, както Форд откри, да се показва, че понякога г-жа Уайт дава различни тълкувания, в различни години на едни и същи централни Библейски текстове.

Църковните ръководители признават пред отделни хора, че Елън Уайт допусна грешки, но те не искат представянето на примери. Един от секретарите на Настоятелството Уайт, Роналд Грейбил, представи твърде много илюстрации относно човешката природа на г-жа Уайт в своята докторска дисертация, която той представи пред Johns Hopkins University History Department през 1983 г. според статия през октомври 1983 г. в Adventist Currents. След няколко месеца управителния съвет на Настоятелството Уайт го освободи от длъжността му. Линден, Намбърс, Рий, Форд, Грейбил и други бяха изхвърлени поради грешката, че показаха нещата пред децата. Църковните водачи разбират, че техните изследвания не демонстрират само възможността, че пророка може да говори и действа уклончиво – те знаеха това от Стария завет. Техните открития предлагат възможността, че свръх естественото не е необходимо, за да обясни това, което много хора са били водени да вярват, че е било напълно чудотворно.

Вместо атака от недоволен адвентист, това е молба от верен член, който се моли за тези, които участват в дългогодишното прикриване, скоро, с помощта на Духа, да се откажат от своите щраусови извинения. За адвентизма е вярно това, което Пол Джонсън написа за християнството:

„Християнството, когато идентифицира истината с вяра, трябва да поучава... че всяка намеса в истината е неморална. Християнин ... историк, който поставя граница на полето за изследване в която и да е точка, поставя границата на своята вяра.”

Адвентистите и заинтересуваните свидетели размишляват относно любопитното съотношение между личните морални принципи на Елън Уайт и нараняването, които те причиниха на тези, които ги поставиха под съмнение, както и добрите неща, които нейното дело и живот мотивираха нейните последователи да извършат.

1. Елън Уайт и нейните последователи, пионерите на адвентното движение постоянно отхвърляха доктрината за вечно горещия ад за изгубените.

2. Нейното поощрение за здравословен живот, като религиозно задължение е удължило живота на мъжете адвентисти с 6.2 години, отколкото на обикновеното население, а на жените с около 3.1 години.

3. Вярването на Елън Уайт, че медицинското дело е „дясната ръка” (Saturday Evening Post, March 1984) на вестта на адвентистите доведе до отварянето на 345 санаториума и здравни заведения в света. 

Тези и повече като тях, трябва да бъдат претеглени срещу кръвта на учени и болката на разочарование, пред което други са се изправили, такива, чиито очи са били отворени. Без съмнение доброто нямаше да се случи, без нейните конкретни изисквания – факт, който подсилва казаното от Aldous Huxley, че някак си човечеството се развива по-добре, когато вярва в Бог.

Благодаря за куража на адвентните учени за това, че днес техните братя могат да имат неподправената истина, а също така и ползата от нея. След всичко, което казахме добре е да се знае, че дявола не е диктувал на Томас Пейн.