Животът на Елън Уайт

Д. М. Конрайт

Повлияна да пише свидетелства

Това, че госпожа Уайт в своите свидетелства до отделни личности, е била повлияна от чутото от хората около нея, е лесно доказуем факт.  Самата госпожа Уайт отрича това да е, така убеждавайки своите последователи, че случаите на отделни личности, до които тя пише своите свидетелства са й били представени от небето, и че сам Бог чрез ангела си й е разкрил всеки отделен случай. (Свидетелства, том 3, страници, 314, 315, том 5, страници 65, 683). Съществуват обаче твърде ясни факти, доказващи противното. Обърнете внимание на следните, илюстриращи тезата примери:

Порицава не този, когото трябва

Около 1882 година, двама служители на деноминацията E.P. Daniels and E.R. Jones работят заедно в Мичиган. В една от здравните си беседи един от тях прави забележки, доста далеч от добрия тон.

Не след дълго старейшина Daniels получава свидетелство от госпожа Уайт, смъмрящо го за тези му изказвания, направени в Парма, Мичиган. Както се оказва в последствие, госпожа Уайт мъмри не когото трябва, и въпросните изказвания са били направени не в Парма, а на друго място.

Вместо госпожа Уайт, да признае своята грешка, старейшина Daniels, погрешно цитиран в нейното свидетелство, е подтикнат да направи следното заявление по случая:

„В резултат на недоразумение бях порицан вместо друг, за когото бе предназначено порицанието, и който напълно го заслужаваше. Знаейки фактите около този случай, не ми остава каквото и да е място за съмнение в мотивите, определящи поведението й в този случай (това на госпожа Уайт). Уверен съм, че нейния информатор (вероятно тук се визира Бог) й е дал вярна информация, но самата госпожа Уайт е сбъркала името на човека (когото порицава). Всичко написано от нея е вярно за друг човек, при все това случая не се състоя в Парма.” (Рвею енд Хералд 14 август, 1883 година, страница 10)

В най-добрия случай това е доста сакато извинение за един подобен „боговдъхновен” гаф. Този случай, извън всякакво съмнение, демонстрира факта, че за написването на това свидетелство, госпожа Уайт е била повлияна от информатор, а не „Ангел небесен”, както тя самата претендира, но от грешен смъртен, информирал я, погрешно обърквайки, както имената на лицата, така и местото, където се е случило коментираното в свидетелството й събитие.

Когато Бог порицава някого, Той не порицава този, когото не трябва. Когато Бог изпрати пророк Натан с послание до Давид: „Ти си човека” Бог визира точно този, когото трябва.

По-нататък в своето обяснение старейшина Daniels казва: „Госпожа Уайт ми даде ясно да разбера, че е получила информацията си от господин, с когото са се запознали в съвместно пътуване из запада”

Този факт отново доказва безпочвеността на претенцията й, че нейните свидетелства не са повлияни от информация предоставена й от обикновени хора.

Госпожа Уайт пише това свидетелство, докато се намира в Колорадо. Ако господин Daniels, за когото свидетелството е било предназначено, беше наистина виновната страна по случая, той никога не би се усъмнил в произхода на същото това свидетелство. И църковните старейшини биха били удивени, както не веднъж са били удивявани от нейните свидетелства: Как сестра Уайт би могла от такова голямо разстояние да знае какво е направил старейшина Daniels в Парма, Мичиган, ако сам Бог във видение не й е съобщил това? Но поради грешката й се наложило тя да разкрие източника на информацията. Най-доброто, което госпожа Уайт е била в състояние да направи в последствие е да хвърли вината за случилото се върху човека, предоставил й тази невярна информация.

В преобладаващата си част свидетелствата й до отделни личности са направени в нарушение на Библейския принцип: " „Против презвитер не приемай обвинение, освен ако е нанесено от двама или трима свидетели.” (1 Тим. 5:19). Това нарушение на библейския принцип си остава почти неотменна практика в работата й по нейните свидетелства. Ушите й са винаги широко отворени за клюки донесени за някого, от друг.

Познавах добре старейшина Daniels. Грешката, допусната от госпожа Уайт в този случай, разтърси вярата му в нейните свидетелства до такава степен, че да обмисли своето оттегляне от активна дейност за деноминацията. Имах дълъг разговор с него, опитвайки се да разсея съмненията му, но съмненията му го връхлитаха отново и отново, разкривайки пред мен и други подобни грешки на госпожа Уайт. В крайна сметка, след години на вътрешна борба, той напусна и се противопостави на ученията на деноминацията, подобно на стотици други редови и високопоставени честни и искрени адвентни служители. И тяхното число расте непрекъснато.

„Какво го предизвика?”

Да разгледаме друг случай. В продължение на години някои безотговорни и самостоятелни работници в Западните щати, имаха за практика да ходят и да обикалят църковните членове в някои от северните щати и да събират десятък и дарения за своята работа. Старейшина George F. Watson, президент на конференцията в Колорадо информира, че това се прави на територията на неговата конференция. Преди време той получил свидетелство от госпожа Уайт, датирано 22 януари, 1906 година, защитаващо тези изключения и увещавайки го да запази мълчание по случая. В него тя пише:

 „От години ми е показано, че следва да се разпореждам с десятъка си по свое усмотрение. Разпореждам се с десятъка си по свое усмотрение, предназначавайки го за най-неотложните нужди, с които съм запозната. Това не е въпрос, който трябва да се коментира нашироко, защото това би ме принудило да направя известни тези случаи, нещо което аз не желая да правя... И ако някой ми каже: Сестра Уайт, бихте ли се разпоредили с десятъка ми, така че той да се използва там, където е най-необходимо? Аз ще му отговоря: Да. Правила съм и ще правя това. Насърчавам тези сестри, които употребяват десятъка си там, където това е най-необходимо. От години има хора, загубили доверие в правилната употреба на техните десятъци, и които поверяват десятъците си на мен. Вземам парите, давам им разписка и им казвам как следва да се употребят средствата. Пиша ти това, за да приемаш подобни случаи спокойно и без излишен шум, да не даваш публичност на тази тема, нещо повече следва да се водиш от техния пример.”

Това послание на госпожа Уайт е в очевиден контраст с предишно нейно изказване, публикувано години преди това на 10 ноември, 1896 година в Ревю енд Хералд. Там тя пише:

„Нека никой не се чувства свободен да задържа своя десятък, за да го използва по свое собствено усмотрение. Те не трябва... да го използват, както намерят за добре. Дори и в случаите, когато им се струва, че това, за което биха използвали десятъка си, е дело Господне. Служителят... не следва да смята, че може да задържа и използва десятъка по свое усмотрение, защото е служител. Това не е правилно ... Нека не подкрепя каквито и да е планове за отклоняване на десятъците и даренията, посветени на БОГ от тяхното законно предназначение. Нека всички те бъдат поставени в тази съкровищница.”

През 1909 година публикации на тази и други подобни теми бяха събрани заедно и издадени в том девети на „Свидетелства”. На генералната конференция през 27 октомври, 1913 година провела се при закрити врати в столицата Уошингтън, след като прочел двете противоречащи си изказвания, старейшина Watson, държейки в едната си ръка едното изказване, а в другата другото, заявява, че лично той не може да повярва, че двете така противоречащи си изказвания са писани от един и същи човек. Той заявява, че смята господин J.E. White, по-големия син на госпожа Уайт да е автор на публикацията от 1906 година, казвайки му (на господин J.E. White), че това (публикацията от 1906 година) е продукт на собствения му (на господин J.E. White) зъл ум. Старейшина Watson заявява, че в продължение на почти 9 години е бил оставен в неведение за оригиналността на това изказване и че стотици хиляди долари са били отклонени от обичайното им предназначение, бидейки използвани по, описания в изказването от 1906 година начин.

В заключение, на същото това събрание старейшина W.C. White, в отговор на изявленията на старейшина Watson, прави следното изказване по темата:

„Писмото бе написано от майка ми и бе откопирано, като копие бе изпратено на брат Watson, а друго копие, по мое мнение много неразумно, бе изпратено и на моя брат, съжалявам, че трябва да го кажа,. Това, което го предизвика, беше писмо на брат ми до майка ми. Много съжалявам, че това писмо бе написано.”

Обърнете внимание на следните няколко важни факта:

1. Имаме на лице две директно противоречащи си „вдъхновени” свидетелства от госпожа Уайт.

2. Госпожа Уайт, според признанието на единия от синовете й, е била повлияна да напише едното от тези изказвания от другия си син. Това опровергава претенцията й да не е повлиявана от човеци в създаването на своите свидетелства.

Обърнете внимание и на двойния стандарт, който госпожа Уайт прилага. В своите публикувани свидетелства за църквата тя забранява на останалите да използват десятъците си по свое усмотрение. Всичко следва да се вложи в църковната хазна. Но самата тя използва по свое усмотрение не само собствените си десятъци, но и поверените й от други хора десятъци, не внасяйки каквато й да е част от тези десятъци в църковната хазна, нарушавайки това което тя самата изисква от останалите да правят. В частни разговори и кореспонденция, тя увещава доверчиви членове на църквата да й изпращат своите десятъци, в противоречие с публикуваните нейни собствени свидетелства.

Когато това се разкрива, тя увещава старейшина Watson да запази мълчание по случая, за да не би да й се наложи да дава обяснения, така че останалите да бъдат повлияни да следват примера й и примера на тези, чиято линия на поведения тя заклеймява. Как трябва да приемем такава проява на двоен стандарт от един, който е провъзгласен за Божи пророк?

4. Ако е уместно за единия от синовете й да съжалява за свидетелство, което тя е била повлияна да напише от писмо, което е получила от другия си син, защо да не е напълно уместно цялата деноминация да поднесе извинение за други подобни неща, които тя е била повлияна да напише по същия начин?

През цялото това време госпожа Уайт е била повлиявана по този начин от своите синове и водещи дейци на деноминацията, да пише своите свидетелства до отделни личности и църкви. И тя, и те се стараят да прикрият факта, че свидетелствата й имат за източник това човешко влияние. В последните години някои хора, подобно на старейшина A.G. Daniells, президент на генералната им конференция от 1901 година, когато желае да получи от нея свидетелство срещу някого, пише писмо на сина й W.C. White, който от своя страна информира майка си за своята (с господин A.G. Daniells) кореспонденция. По този начин, ако евентуално бъдат запитани дали са изпращали информация на госпожа Уайт за определен човек, те биха могли да отрекат. Формално погледнато това наистина би могло до бъде истина, ако не се вземе предвид факта, че намерението им е било, нейния син да й пре-предаде информацията. До подобни недостойни хитрости и тя, и те прибягват, за да я защитят в работата й, и за да защитят „авторитета” на свидетелствата й. Нито дарба, нито призвание, или какъвто и да е контрол би могъл да им попречи, и на тях, и на нея, да практикуват тези си измами.

Още през 1867 година госпожа Уайт признава, че е била повлиявана от писма на братята (членовете на църквата) за писане на свидетелства. Вижте последната част от книгата „Щрихи от живота й”, страници 77, 78. Каква е ползата й да отрича тези факти в следващите години?

Повлияна от доктор Келог да отрича възкресението на тялото

Всички адвентисти се придържат стриктно към доктрината за материалното възкресение на тялото, положено в гроба. През 1878 година, доктор Келлог защитава тезата, че мъртвото тяло никога няма да възкръсне, и че всичко, което остава от човека след смъртта му е запис за неговия живот, съхраняван в небето. По време на възкресението, по образеца на старото тяло ще бъде създадено напълно ново тяло, съставено от нова материя, което ще бъде накарано да мисли, че е личността, живяла в старото тяло.

Доктор Келлог повлиява на старейшина Джеймс Уайт (съпруг на Е. Уайт) да възприеме тази гледна точка. Доктор Келог представя това си гледище пред генералната конференция на 8 октомври 1878 година и в последствие публикува теорията си в книга озаглавена „Възкресението на душата”

Тази теория се сблъска със сериозна опозиция, но старейшина Уайт използва цялото си влияние в нейна защита. Той покани старейшина J.N. Andrews и мен на частна конференция с него и съпругата му, надявайки се да ни спечели за тази идея. Той, обаче, не успя да отговори на нашите възражения. Тогава попита съпругата си дали не е получила известна „Светлина” по въпроса. Тя незабавно заяви, че БОГ й е показал, че нито част от старото тяло няма да бъде възкресена, но че ще се образува ново тяло, изградено от нова материя. Попитах я за ИСУСОВОТО ТЯЛО, което бе възкресено. Тя каза, че при възнесението си ИСУС е отхвърлил изцяло това тяло. Тъй като приехме това за Божие твърдение, нямаше какво повече да кажем, въпреки че не бяхме убедени. След това тя присъства на конференцията (обща такава) и направи същите ясни изказвания, за това какво Бог й е „Показал” по тази тема.  

Млад служител я попита как би съгласувала това си изказване с предишно свое изказване в своя публикация, където тя пише за ангел, грижещ се за ценната прах от тлението на Уилям Милър. Разбира се, тя не можа да му отговори. Вместо това тя обяви служителя за малък досадник и безцеремонно го накара да се върне на мястото си. Всички останали стояхме безмълвни.

В случаи като този виждаме как тя бе повлияна от доктор Келог и съпруга си да потвърди това, което те желаеха да бъде потвърдено. Този случай илюстрира колко лесно беше тя да бъде повлияна, и с каква готовност се застъпваше за всяка нова или налудничава идея, защитавана от нейните приближени, и колко бързо бе готова да сложи печат на Божествено вдъхновение и одобрение за всичко това.

Но тази спекулативна теория за възкресението не бе приета от основната членска маса и скоро бе изоставена. Въпреки категоричните изказвания на госпожа Уайт за противното, църквата й все още вярва и проповядва старата доктрина за възкресението на материалното тяло, така, както то е положено в гроба. Това е една от множеството идеи, обявени от госпожа Уайт за Божествено откровение, но изоставени от собствената й църква.

Години наред в публикуваните й свидетелства, критикуващи, укоряващи и обвиняващи определени личности имената на тези личности бяха също така публикувани. В последствие тази практика стана дотолкова неприемлива, че през 1883 година, когато свидетелствата й бяха ревизирани, имената на порицаните бяха заменени с техните инициали. Едно от нейните свидетелства уличаващо определен човек, го подтикна да заведе съдебен иск за нанесени морални щети на стойност 50 000 долара. Делото бе решено чрез извън съдебно споразумение. Но ако в началото тя намираше за уместно да публикува имената на уличените лица, защо не продължи и след това с тази си практика? Заместването на имената с инициали е открито признание пред факта, че тя не бе вдъхновена от Бог да ги уличава поименно и в самото начало, когато тя правеше това. „Вдъхновението” й да напише тези безбройни и многотомни послания идва от други източници , както видяхме в представените по-горе примери,

Докато тя бе жива, всеки член на деноминацията бе изложен на възможността да бъде атакуван, грубо порицан или уволнен от заеманата от него длъжност, стига само някой да докладва или се оплаче от него пред нея. Никой не бе предпазен от нейното винаги готово, унищожително перо. Едно, произлязло от нея, отхвърляне означаваше доживотно петно върху характера и положението на засегнатия в деноминацията. Тя беше едновременно вдъхващ страх и издиган в култ оракул на деноминацията.