Животът на Елън Уайт

Д. М. Конрайт

Урия Смит отхвърли нейните свидетелства

Урия Смит беше редактор на Ревю и Хералд, тяхното църковно списание в продължение на повече от петдесет години. През всичките тези години той беше тясно свързан с г-жа Уайт и имаше на разположение всяка възможност да оцени нейната претенция за Божествено откровение. Както повечето от нас, той започна с пълната увереност в нейните претенции. През 1868 г. той написа дълга защита на нейните видения в брошура от 144 стр. С изминаване на времето той започна да се съмнява в нейното вдъхновение. Първо той отрече, че „свидетелството за Исус” в Откр. 12:17 означава да се пророкува и да бъдеш пророк, както г-жа Уайт предполагаше. Неговата позиция относно това беше добре известна. След това той твърдеше, че трябва да правим разлика между директно „видение” и писмата и свидетелствата, които тя написа.

На 28 март 1882 г. г-жа Уайт написа язвително писмо до старейшина Смит, като изискваше от него да прочете това, което му е написала пред църквата в Батъл Крик. Той отказа да го направи. Той каза, че това е било само писмо представящо нейното лично мнение и то не е вдъхновено. Това писмо го нарани дълбоко.

На 20 юни 1882 г. тя написа писмо до църквата, казвайки, че е писала на Смит и че той е задържал свидетелството от тях. Той беше принуден да отпечата тези две свидетелства в Свидетелства за църквата, №31, стр. 41-80, първото под заглавие Важно свидетелство, а второто под заглавие Свидетелството пренебрегнато. След това те бяха изпратени на църквите навсякъде. Това беше унизително за Смит, но той трябваше да го преглътне или да се разбунтува. В продължение на години въпроса беше какво ще направи той.

В първото писмо г-жа Уайт казва: „Ти презря и отхвърли свидетелствата.” (стр. 45) Тук, във вдъхновено откровение г-жа Уайт казва, че Смит отхвърлил свидетелствата. Така че това трябва да остане като факт, който той никога не отрече. Във второто свидетелство се казва: „Ако намалиш увереността на Божия народ в Свидетелствата, които Той им е изпратил, ти се бунтуваш срещу Бог толкова сигурно, колкото Корей, Датан и Авирон... Бог говореше чрез глина.” (стр. 62 и 63)

Вярвайки, както и много други, че Смит ще се разбунтува, тя казва: „Във великото пресяване, което ще започне скоро... много звезди,  от които сме се възхищавали поради блясъка им, ще угаснат.” (стр. 76 и 77) Но предсказанието не се изпълни. „Великото пресяване, което ще започне скоро” не се случи, нито се случи в тридесет и петте години, след като това предсказание бе направено и Смит, въпреки че се съмняваше остана в църквата.

Във второто писмо г-жа Уайт каза: „Може би ти ще кажеш, че това е само писмо. Да, то е писмо, но продиктувано от Божия Дух.” (стр. 63) Смит се подчини, но не беше убеден. Това само увеличи съмненията му. С мен той говореше за тях свободно.

Един ден, на стълбите на църквата в Батъл Крик аз му казах: „Ти си написал защита на виденията, но тя не е задоволителна за теб.” Той само се засмя. Аз кръстосах два пръста и му казах: „Ти знаеш, че те си противоречат точно така.” Той отново се засмя и не каза нищо.

На 6 август 1883 г. старейшина Смит ми писа. В писмото си той казва: „Ако виденията напълно пропаднат, това няма да се отрази на моята вяра в нашите Библейски теории... Аз не научих нито едно от тези неща от виденията... Идеята, че поставянето на виденията под съмнение означава да се превърнеш отведнъж в безнадеждно отпаднал бунтовник е била внушавана в умовете на нашите хора постепенно!”

На 31 юли 1883 г. той ми писа отново: „Сестра Уайт ми затвори устата. В това специално свидетелство, до църквата в Батъл Крик, тя ме обявява като такъв, който отхвърля не само това свидетелство, но всичките свидетелства. Сега, ако аз кажа, че не съм ги отхвърлил, аз ще покажа, че съм го направил, тъй като си противореча. Но, ако кажа, че съм ги отхвърлил, тогава това няма да им стори добро.”

Горкият човек, той наистина беше изправен пред дилема. На 7 август 1883 г. той ми писа отново: „Сега аз трябва да направя разлика между `свидетелство` и `видение`. Аз вярвам, че аз познавам себе си толкова добре, колкото сестра Уайт ме познава.”

На 22 март 1883 г. той каза: „Изглежда, че свидетелствата всъщност са придобили тази форма, така че няма полза да се опитвам да защитавам огромните претенции, които сега са представени за тях. След като бях несправедливото третиран през миналата година, аз вече не чувствам задължение в тази посока.”

На 2 окт. 1883 г. той ми писа, че е позволил да се разбере, че той не е отхвърлил свидетелствата, за да не даде пример на други за следване и за да не се отказват не само от свидетелствата, но и от останалата част от вестта. С това правдоподобно извинение, той заглуши съвестта си и позволи на своето влияние да служи на това, в което той не вярваше и по този начин запази службата си.

От това се вижда, че той беше принуден да живее двоен живот, както много от останалите служители, които заемат висок пост в тази църква са правили винаги и продължават да правят. Публично Смит прие свидетелствата, а лично не вярваше в тях.

Когато напуснах адвентизма аз заявих, че старейшина Смит се съмнява в свидетелствата, катто мен. След това ръководителите го принудиха да представи в Ревю своята позиция относно свидетелствата. Това го постави в тясно положение. След много натиск, той написа кратка статия озаглавена „Лично”. Всеки ред в тази статия показва, че той се опитва да каже нещо, без наистина да каже нещо. Неговите братя не бяха задоволени. Казаха ми, че той е казал: „Ще приемете това или нищо.” Ето няколко изречения от него.

„Аз искам всеки един, който иска да знае, да узнае, колко близко съм стигал, за да се откажа от всичко, ако това може да бъде установено? Може би не съм стигал толкова близко, колкото някои хора предполагат, може би не толкова близко, колкото самия аз съм предполагал... Под влиянието на това, което на времето е изглеждало като силна провокация да се оттегля от делото аз съм разисквал въпроса какво е разумното разстояние, което може да се достигне или колко много от това дело може последователно да бъде изоставено... Малко размишление е достатъчно, за да покаже, че вестта и това, което е постигнала не могат да бъдат предадени. Добре, би казал някой в този момент, абсурда на тази част(виденията) на делото, е достатъчен, за да отхвърли останалото. На това аз ще отговоря. Не, силата на другата част е достатъчна да предпази човек да се откаже от това. Това е позицията, която приех. (Отговори до Конрайт, стр. 108)

Тук Смит признава, че виденията на г-жа Уайт са абсурд и ако те бяха сами, той щеше да се откаже от тях. Неговата вяра в останалата част на вестта е тази, която го задържа да не ги отхвърли. Това е, което той ми каза лично. В самите свидетелства той не видя Божествено вдъхновение, но той видя достатъчно в тях, за да ги отхвърли като абсурдни. Никой друг никога не е имал по-добрата възможност да узнае това, отколкото той. В последните тридесет години на своя живот, външно той прие свидетелствата неохотно, защото той трябваше да запази или изгуби работата си. Той е ясна илюстрация за духовното робство, в която повечето от техните интелигентни проповедници и ръководители са държани днес. Самият аз носих този унизителен хомот в продължение на години. Веднъж, В. С. Кейдж, друг известен адвентен проповедник ми каза: „”Аз мразя и презирам себе си, че трябва да се преструвам, че вярвам в нещо, което не вярвам” – т.е. в свидетелствата. Въпреки това, както старейшина Смит, той преглътна своите съмнения, заглуши съвестта си и остана там до смъртта си както много от тях правят сега.