Животът на Елън Уайт

Д. М. Конрайт

 

Затворената врата

или

Времето на благодат за грешниците изтече

 

 

Горното изречение свидетелства за теорията, която беше поддържана и догматично проповядвана от Адвентистите от седмия ден до есента на 1851 г. В по-късните години те я модифицираха постепенно и накрая напълно я изоставиха. Днес те отричат, че някога въобще са я проповядвали. Но това е нещо, което ще проверим дали е вярно. Всички техни водачи проповядваха тази идея с възможно най-ясните термини, до горе посоченото време. През това време г-жа Уайт получаваше откровение след откровение в потвърждение на тази теория. По-късно тя бяха принудени да изберат едно от двете: или да отхвърлят нейните претенции за вдъхновение, или да отрекат, че тя някога е проповядвала тази теория. Въпросът е много ясен. Това са фактите:

 

Всички от водачите на Адвентистите от седмия ден в ранните дни на църквата, бяха участници във великото движение на Милър. В 1844 г. всички те се обединиха около твърдението, че края на света ще дойде на 22 окт. 1844 г. това щеше да бъде края на благодатното време. Те приложих притчата за десетте девици от Мат. 25:1-13 за това време. Точно преди да разкаже тази притча, Исус беше предупредил учениците си, че второто пришествие ще се случи внезапно, когато е най-малко очаквано. За да потвърди това, Той разказа притчата. Десет девици отидоха, за да посрещнат младоженеца. Тъй като той се забави повече, отколкото те очакваха, те заспаха. Когато Той дойде, само пет от тях бяха готови да влязат с Него на сватбата. Те влязоха и „вратата беше затворена”. По-късно другите пет дойдоха и почукаха на вратата, но бяха закъснели твърде много, за да бъдат допуснати. Лесно е да разберем значението. Когато Христос дойде всички, които са готови ще бъдат спасени. Останалите, ще бъдат затворени вън, те ще бъдат изгубени, тъй като благодатното време е изтекло.

 

Всички ранни адвентисти и Милър, като техен водач обясняваха притчата по този начин. В това те бяха прави. Когато определеното от тях време отмина, те бяха смаяни. Продължиха да твърдят, че вестта им е била правилна; благодатното време е изтекло. Те все още се надяваха, че Бог ще дойде и го очакваха всеки ден. Те спряха да призовават грешници за спасение, спряха да се молят за тях и казаха: „Вратата е затворена.”

 

Това е произхода на теорията за затворената врата. В това време тя нямаше никаква връзка с каквото и да е светилище, както на небето, така и на земята. Това приложение беше направено по-късно. Те нямаха „светлина” относно въпроса за светилището. Те я получиха много години по-късно. Не беше преди изминаването на пет години, когато адвентистите съчиняват теорията за „отворена врата” от Откр. 3:7-8. Тази нова позиция е определена от г-жа Уайт, която казва: „Идеята за „отворената и затворената врата” на стр. 34-37 беше дадена през 1849 г. Приложението на Откр. 3:7-8, относно небесното светилище и Христовата служба там, беше съвсем ново за мен. Аз не съм чувала някой да е предлагал тази идея.” („Допълнение” към Опитности и идеи стр. 2)

 

Така че самата тя в продължение на пет години проповядваше теорията за „затворена врата” без каквато и да е забележка за „отворена” врата. Те твърдят, че са проповядвали „затворената врата” и „отворената врата” от самото начало. Старейшината Бътлър, говорейки за Откр. 3:7-8 казва: „Тук виждаме врата, която е затворена и отворена.” (Отговори до Конрайт, стр. 100) той твърди, че те са проповядвали и двете врати от самото начало, от 1844 г. Изказването на г-жа Уайт, което току-що цитирахме казва, че това не е истина.

 

Това е много важен факт. След 1844 г. и в продължение на седем години, термина „затворената врата” се среща отново и отново във всичките статии, написани от всички адвентисти от седмия ден в този период – статии от г-жа Уайт, старейшина Уайт, Холт, Арнолд, Бейтс и др. Тази фраза е центъра на техните аргументи. Това беше толкова известно, че те бяха наричани „Затварящи вратата”. Като такива те бяха отхвърлени от г-н Милър и останалите адвентисти. Но след изоставянето на „затворената врата”, този термин постепенно изчезна и сега, след много години той вече не се среща в техните статии. Само този факт доказва, че те са изоставили своята теория за затворената врата, която поддържаха в началото и която г-жа Уайт одобряваше силно.

 

В началото Адвентистите от седмия ден приеха теорията за светилището, за да докажат, че вратата на милостта е била затворена в 1844 г., теория, която г-жа Уайт и всички останали подържаха в това време. Ето и моето доказателство за това:

 

Анн Арбър, Мичиган,

1 дек. 1887 г.

 

„Старейшина Д. М. Конрайт: Аз пазих седмия ден в почти една година, около 1848 г. В 1846 г. аз обясних идеята за светилището, в статия в извънредно издание на Дей Стар, Синсинати, Охайо. Целта на тази статия беше да подкрепи теорията, че вратата на милостта е затворена, теория, която аз и почти всички адвентисти, които бяхме приели идеите на Уилям Милър, поддържахме от 1844 – 1848 г. Да, аз знам, че Елън Г. Хармън – сега г-жа Уайт – поддържаше теорията за затворената врата през това време.”

 

С уважение:

О. Р. Л. Кросиер

 

Сега чуйте какво г-жа Уайт казва:

 

Топшам, Мейн, 21 април 1847 г.

 

„... Господ ми показа във видение, преди повече от една година, че брат Кросиер има правилната светлина относно очистването на светилището и така нататък, и че Неговата воля е, брат Кросиер да издаде тази идея, която представи пред нас в Дей Стар, (извънредното издание) от 7 февр. 1846 г. Аз се чувствам напълно упълномощена от Бог, да препоръчам на всеки светия тази статия в допълнителното издание.” (Слово към малкото стадо стр. 11, 12)

 

Тук ни е представен произхода и темата на теорията за светилището.

 

Всички адвентисти, всяка група, които бяха под ръководството на Милър, след отминаването на определения ден в 1844 г., твърдяха, че времето на благодат за грешниците е приключило. Милър каза: „Ние сме извършили делото на предупреждение на грешниците в опита си да събудим формалната църква. Чрез своето провидение Бог е затворил вратата и ние само можем да се насърчаваме един друг да бъдем търпеливи.” (Адвент Хералд, 11 дек. 1844 г.) В „Гласа на истината” от 19 февр. 1845 г. се казва: „След този ден аз не съм виждал истинско обръщане.” Милър определи основния тон, с който всички се съгласиха. Но той, а и всички водачи на адвентното движение, много бързо се отказаха от теорията и след това завинаги й се противопоставиха.

 

Старейшина Дж. Бътлър, в Ревю и Хералд от 3 март 1885 г. казва: „С изминаването на времето, съществуваше общото чувство всред адвентистите, че тяхното дело за света е извършено... не може да има съмнение, че в месеците след отминаване на определеното време, общото мнение беше, че тяхното дело на предупреждаване на света е завършило.” Да, точно това е, което те вярваха, благодатното време беше изтекло! Дори Бътлър е принуден да го признае.

 

Старейшина Уайт признава, че това е истина. Той казва: „При липсата на светлина относно затворената врата на небесното светилище, читателя може много трудно да види как тези, които поддържаха твърдо тяхната опитност в очакване на пришествието, както е илюстрирана в притчата за десетте девици (Мат. 25:1-12) не успяха да достигнат до заключението, че благодатното време за спасението е изтекло.” (Описания от живота, стр. 121) Но, те нямаха „светлината”, нито на светилището нито на „отворената врата” много години след 1844 г. Това е еквивалентно на признание, че времето за спасение е изтекло и че те са вярвали това в продължение на няколко години.

 

Г-жа Уайт прибавя своето свидетелство към горното, като казва: „След отминаване на времето на очакване в 1844 г. адвентистите продължиха да вярват, че идването на спасителя е много близко ... делото на Христос като посредник за човечеството беше приключило.” (Великата борба, стр. 268, издание 1884 г.) Ясно е, като ярка светлина,  от признанията, които са направени в техните собствени писания, че за известно време, след 1844 г. Адвентистите от седмия ден вярваха, че благодатното време е изтекло. 

 

Старейшина Джозеф Бейтс и неговото голямо влияние

над старейшина Уайт и неговата съпруга

 

Старейшина Бейтс от Ню Бедфорд, Масачузетс, беше един от най-ревностните сътрудници на Милър и другите в проповядване на определеното време в 1844 г. За него се казва, че е изхарчил 15 000 долара (всичките си спестявания) в това дело. Той беше много уважаван от адвентистите, всред които имаше голямо влияние. Той беше сравнително добре образован, много енергичен и с положителни убеждения. Той се срещна със старейшина Уайт и неговата съпруга през есента на 1846 г. Той беше 54-годишен и в разцвета на живота и влиянието си.

 

Г-жа Уайт беше само на 19 години, слаба, необразована, неизвестна, освен за няколко души, а те бяха без влияние всред адвентистите. Старейшина Уайт беше двадесет и шест годишен и имаше ограничено образование. Неговото участие в движението в 1844 г. беше много ограничено, затова той имаше малко влияние всред адвентистите. Той и съпругата му бяха без пари, те бяха съвършено бедни. Тя получаваше „видения”, за които общото вярване беше, че са резултат на лошото и здраве. След кратък период на познанство Бейтс препоръча нейните видения, като идващи от Бог и ги подкрепи със своето влияние. Това беше прекрасно преимущество за старейшина Уайт и неговата съпруга. Това беше повратната точка в техния живот. Така че те с готовност приеха неговите теории – съботата, която започва в петък вечер в 18:00 часа и че Денят на омилостивението ще продължи седем години, като започне в 1844 г. и завърши в 1851 г. Заедно със семейство Уайт и други, той твърдо поддържаше идеята, че времето на благодатта е изтекло на 22 Окт. 1844 г.

 

Брошурата „Слово към малкото стадо” беше публикувана от старейшина Уайт в 1847 г. Че тогава той е вярвал, че времето на благодатта е изтекло в 1844 г. е доказано от неговите думи на стр. 2, където той казва: „От възнесението до затварянето на вратата на 22 окт. 1844 г., Исус стоеше с широко разтворени ръце на любов и милост, готов да приеме и защити случая на всеки грешник, който идваше при Бог чрез Него. На десетия ден от седмия месец, 1844 г. Той премина в Пресветото място, където Той е милостивия `първосвещеник за Божия народ`...  Аз вярвам, че следващия стих е пророчество, което е изпълнено след октомври 1844 г.: `Видя, че нямаше човек, и почуди се, че нямаше посредник`”. (Ис. 59:14-16) Забележете, че след 1844 г. грешника беше оставен без посредник!

 

На 21 стр. В горепосочената брошура се намира следния цитат от старейшина Бейтс: „След приключване на нашето дело за света през октомври 1844 г.” Тяхното дело за света приключи точно тук, тъй като вече нямаше „посредник”.

 

В същата тази брошура, между двата цитата, които вече посочихме е следното изказване на Елън Уайт, което е част от нейно видение: „За тях беше толкова невъзможно (адвентистите, които не вярваха) да се качат отново на пътеката и да отидат в града, както целия грешен свят, който Бог беше отхвърлил.” (стр. 14)

 

Забележете как всичките тези цитати единодушно казват, че след октомври 1844 г. вече няма посредник за грешниците, че делото им за света е приключило през октомври 1844 г., и че Бог е отхвърлил целия грешен свят. Тези три неща са толкова ясни, че не се нуждаят от обяснение. 

 

През 1850 г. Бейтс издава брошура относно светилището. На девета страница той казва: „Две хиляди и триста години са изпълнени, завършвайки в есента на 1844 г. ... Тук Неговото (на Христос) дело на свещеник и посредник за целия свят завърши завинаги... Тук вратата е затворена.”

 

Изследването на тази брошура показва, че Бейтс твърдеше, че Деня на омилостивението в небесното светилище започна на 22 окт. 1844 г. и щеше да продължи седем години и щеше да завърши през октомври 1851 г. В последните шест месеца щеше да се състои събирането на светиите. Той защитаваше всичко това с Лев. 16 и описанието там на Деня на омилостивението. Неговите доказателства бяха повече предположения, за които той нямаше доказателства. Но това го задоволяваше. Старейшина Уайт и неговата съпруга се нуждаеха много от неговото влияние, а също така те имаха увереност в неговото познание и възможности, така че те с готовност приеха неговите идеи и писаха в хармония с това, което той проповядваше.

 

Следват думите на старейшина Бейтс за тези седем години:

 

„Аз вярвам, че седемте поръсвания с кръв на златния олтар и пред омилостивилището, представят дължината на съдебната процедура над светиите в Пресветото място, като през цялото това време те ще бъдат в скръб, която ще продължи седем години и Бог ще ги освободи с гласа си, тъй като „кръвта е, която извършва омилостивение за душата.” (Лев. 17:11) След това числото седем, ще приключи деня на омилостивението (не изкупление). Аз разбирам, че през последните шест месеца от това време, Исус ще събира жетвата със своя сърп, върху белия облак. Отново: „Това също е време в което вратата е затворена – в края на 2300 дни. Времето на езичниците е завършено. „Със стадата си и с чердите си Ще отидат да търсят Господа; Но няма да Го намерят; Той се е оттеглил от тях. Те се отнесоха коварно към Господа, Защото родиха чада от чужденки; Сега, до новолуние, ще бъдат погълнати те и наследствата им,” (Осия 5:6-7) Колко ясно се вижда, че това е времето след като вратата е затворена и Исус се е оттеглил в Пресветото място.” Той казва отново: „След като Денят на омилостивението завърши, седем ангели напускат светилището със седемте последни язви. Това е продължителността на третата ангелска вест в Откр. 14:9-13 (Светилището като тип и прототип, стр. 10-13, 15, Джозеф Бейтс, 1850 г.)

 

Забележете, че времето на езичниците трябваше да приключи в края на 2300 дни, в 1844 г. – това беше края на тяхното благодатно време. След това ще започне Деня на омилостивението и ще продължи седем години. Това трябва да е продължителността на третата ангелска вест – седем години. Това е теорията на Джозеф Бейтс. Исус щеше да започне омилостивението в небето на 22 окт. 1844 г., щеше да продължи седем години и да завърши през октомври 1851 г. През последните шест месеца – май-октомври – ще се състои събирането на светиите. В писанията на г-жа Уайт от това време се вижда ясно, че тя приема и вярва напълно на тази теория.

 

Следващото е „видение”, което е получено през септ. 1850 г. около една година преди края на седем-годишния период: „Някои хора гледат твърде далеко за идването на Господ. Времето е продължило няколко години повече, отколкото те очакваха, така че те вярват, че то може да продължи още няколко години... Аз видях, че времето на пребиваването на Исус в Пресветото място е почти изтекло, и че времето не може да продължи, но е почти изтекло. (Ранни писания, стр. 58, изд. 1907 г.)

 

Твърдеше се, че Исус е влязъл в Пресветото място на 22 окт. 1844 г. През септември 1850 г. Той вече е бил там в продължение на шест години. В това време тя твърди, че е „видяла”, че времето да бъде там е почти изтекло! Вижте как това е в пълно съгласие с теорията на Бейтс, която той публикува в тази година. Тези двамата, работеха заедно. Всеки от тях знаеше, какво другия вярва. Двамата вярваха едно и също относно времетраенето на Христовото стоене в Пресветото място. Бейтс каза, че то ще приключи след седем години – октомври 1851 г., или само още една година, след като той го написа. Тя каза, че времето на Христос в Пресветото място е почти изтекло, когато тя пише през 1850 г. Това щеше да се случи, ако теорията, която Бейтс разви беше вярна. Човек може ясно да види, как тя беше сляпо водена от Бейтс. Това, което тя „видя” не беше нещо, което Бог й откри, но това, на което Бейтс я научи.

 

Времето показа, че нейното видение е било погрешно. В 1850 г., когато тя го написа, според адвентното учение, Исус беше в Пресветото място само за шест години, само шест години, въпреки това тя „видя”, че времето му да бъде там е почти изтекло. Но вместо това да се случи, почти седемдесет години са отминали и според адвентното учение, Исус е все още в Пресветото място и благодатното време за грешниците все още не е изтекло. Всеки откровен човек, ще се съгласи с готовност, относно грешката и пълния провал на това „видение”.

 

Но ето още едно „видение”, дори по-лошо от предишното, написано на 27 юни 1850 г.: „Времето е почти изтекло. Приготви се! Приготви се! Приготви се!” Малко по-надолу тя казва: „Някои от нас са имали времето, да се запознаем с истината и да напреднем стъпка по стъпка и всяка стъпка, която правехме ни даваше сила, за да направим следващата. Но сега времето почти е свършило... и това, което ние сме научили в продължение на години, те трябва да научат за няколко месеца.” (Ранни писания, стр. 64-67)

 

През септември 1850 г., тя ограничи времето до „няколко месеца”, „времето е почти изтекло”.  Забележете, как тя явно се обляга на седемте години на Бейтс. Ако той беше прав трябваше да изминат само още няколко месеца. Ясно е, че заблудената жена е вярвала искрено в идеите и тълкуванията на Бейтс, в противен случай тя нямаше да се осмели да пише толкова догматично в своите „видения” вести. Изминаването на повече от седемдесет години доказва, че нейните „видения” не са от Бог, но халюцинациите на развълнуван ум, резултат от нервните й проблеми. Никакъв свят ангел не и казвал нещата, за които тя твърди, че са й били казани, тъй като той щеше да й каже истината. Изследването ясно показва фактите, че нейните видения са просто продукт на нейния собствен ум, отразявайки идеите на хората около нея.

 

Г-ца Сара Хармън, по-възрастната сестра на г-жа Уайт, в писмо, написано в Бругфийлд, Ню Йорк, до г-жа П. Д. Лоуранс, на 29 и 30 юли 1850 г. казва: „Аз вярвам, че това е последната зима, която ще видим преди идването на Исус, нашия велик Първосвещеник. О, нека живеем за Бог и да жертваме за него вярно.”1 Това е допълнително доказателство, че Адвентистите от седмия ден , бяха определили времето за Христовото пришествие в 1851 г.

 

Ранните адвентисти проповядват затворената врата

 

 

Сега ще представим доказателства от друг важен източник за раните адвентни учения, а именно, Настоящата истина, вестник, който е бил издаван от старейшина Уайт през 1849 и 1850 години. Няколко от водещите мъже в адвентното движение представят своите идеи относно теорията за „затворената врата”, както е била поддържана от Адвентистите от седмия ден в това време. Първо ние цитираме старейшина Джордж Холт. Той казва: „Много хора ще ни насочат към някого, за когото се казва, че е обърнат, за положително доказателство, че вратата не е затворена, като по този начин отстъпват от Божието Слово и приемат за доказателство чувствата на определена личност.” (Настоящата истина, дек. 1849 г., стр. 47) Забележете тази част: Ако някой човек беше обърнат след 1844 г. това щеше да докаже, че вратата не беше затворена. От тук следва, че след като вратата е била затворена, не е било възможно човек истински да се обърне след 1844 г. Това е казвано, публикувано и подкрепено от г-н и г-жа Уайт в края на 1849 г., пет години след 1844 г.! Как е възможно това да е в съгласие с твърдението на г-жа Уайт, че през тези години тя се е трудила непрекъснато за спасението на грешници? Защо тя не се противопостави на Холт, като му посочи грешниците, които тя е обърнала в тези години? Адвентистите ще ни обяснят ли това?

 

В същия вестник, на стр. 41-461 през същия месец, 16 дек. 1849 г. е поместена статия, дълга шест страници, написана от старейшина Дейвид Арнолд и озаглавена „Затворената врата обяснена”. Това ще представи ясно, какво се има предвид под „затворената врата”. Темата на цялата статия е, че след 1844 г. Христос беше посредник само за светиите, и че след като в това време вратата беше затворена, не е имало и не е можело да има истинско обръщане на грешници след това време. Ето кратка извадка от статията:

 

„Явните обръщания предизвикани от различни секти, са представяни като положителни доказателства, че вратата не е затворена. Аз не мога да се откажа от ясното изпълнение на пророчеството в нашата опитност, което показва затворената врата в миналото и да приема мненията, капризите и чувствата на хора, които са основани на човешка симпатия и суеверното уважение към ранно-приети идеи... Тези явни покаяли се, няма да се издигнат до по-добро състояние, отколкото ниското състояние на падналите секти; така че те са обърнати към религията на различните секти, но не и към Бог.”

 

Тук този автор казва същото както и Холт, че истинско обръщане ще докаже, че вратата не е била затворена и че не е имало истински обръщания след 1844 г. Това е темата, която се доказва. Всичките явни обръщания са били фалшиви. Ние отново питаме, защо г-жа Уайт не представи хората, които тя беше обърнала, за да се противопостави на тези аргументи? Защо не? Защото тя не беше обърнала никого! Тя не се беше трудила за никого. Тя не вярваше, че истинско обръщане е възможно. Тя беше съгласна с Холт и Арнолд. Не забравяйте, че двете статии бяха публикувани във вестника на съпруга й и редактирани от него.

 

Нека сега  чуем какво казва старейшина Уайт относно същия въпрос – „затворената врата”. В Настоящата истина, от май 1850 г. той написа статия дълга осем колони озаглавена „Светилището, две хиляди и триста дни и затворената врата”. В статия, която е толкова дълга, той трябва да може да обясни ясно своята позиция и наистина той прави това. Той използва всеки възможен аргумент, за да докаже, че вратата на милостта беше затворена през 1844 г., и че след тази година вече нямаше благодатно време, нямаше посредник, нямаше прощение за грешниците. Той казва:

 

„Аз мисля, че ние ще видим ясно, че няма друго място за затворената врата освен през есента на 1844 г. ...  Когато достигнахме до това време, нашата симпатия, бреме и молитви за грешниците престанаха и едновременното чувство и свидетелство беше, че нашето дело за света завършено завинаги... Причината, поради която живите клони чувстваха, че тяхното дело е изпълнено е, че края на две хиляди и триста дни беше дошел и времето Исус да затвори вратата на Святото място и да премине в Пресветото, да приеме царството и да очисти светилището беше дошло. ... В това време, когато верния слуга дава храна на дома, (не на невярващия свят) и когато злия слуга му се противопоставя и когато историята на пришествието, както е отбелязана от притчата е изпълнена и затворената врата е в миналото. ... Той все още е милостив към светиите и завинаги ще бъде и Исус е все още техния Свещеник и Адвокат. Но грешника, към когото Исус е протягал ръцете си непрекъснато и който отхвърли предложението за спасение е оставен без адвокат, когато Исус напусна Святото място и затвори вратата в 1844 г. Изявената църква, която отхвърли истината, също беше отхвърлена, наказана с трудности и със своите стада, те отиват, за да търсят Господ, като адвокат за грешниците. Но пророка казва: `Със стадата си и с чердите си Ще отидат да търсят Господа; Но няма да Го намерят; Той се е оттеглил от тях. Те се отнесоха коварно към Господа, Защото родиха чада от чужденки; Сега, до новолуние, ще бъдат погълнати те и наследствата им.` (Осия 5:6-7)”

 

От тук се вижда, че старейшина Уайт използва същия аргумент, както Холт и Арнолд. Исус е адвокат за светиите, но не и за грешниците. За грешниците, вратата е затворена. Забележете, че той цитира Осия 5:6-7, за да докаже това. Когато вярваха в затворената врата, това беше текста, който те цитираха отново и отново. Много скоро ще видим, че и г-жа Уайт го използваше по този начин.

 

Сега ние стигаме до ученията на г-жа Уайт отразени в нейните „видения” и откровения относно същия въпрос. Тя казва, че един ангел е дошел директно от небето при нея, за да говори с нея, като той й е казал точно как стоят нещата. Тя написа виденията си в същия вестник, в който статиите на Холт, Арнолд и нейния съпруг бяха отпечатани. Тя беше свързана с тях в същото дело, говореше с тях, чуваше ги да проповядват своите идеи и четеше техните статии. Когато съпруга й донесе в къщи този малък вестник, Настоящата истина, те поставиха всеки брой на пода между тях и се молеха за него. В Свидетелства за църквата, том 1, стр. 88, г-жа Уайт казва: „В същото това време той започна да отпечатва малък вестник под заглавие, Настоящата истина. ... Винаги, преди да ги приготви за пощата, ние ги разпръсквахме на пода пред Господ и се молехме над тях.”

 

Заедно с останалите самата тя издаваше статии в този малък вестник. Сигурно е, че тя е прочитала всяка статия и без съмнение е знаела, какво другите са писали и вярвали. Със сигурност тя се е съгласявала с тези статии, в противен случай тя нямаше да се моли за тях, както тя казва, че е правела. Ние ще цитираме само от една или две от нейните статии, за да покажем, че тя проповядваше същото нещо, както останалите – че нямаше спасение за грешниците след 1844 г. В № 3, от август 1849 г. на страници 21 и 22 откриваме, че тя твърди, че е била заведена в Светия град. Споделяйки „видението” което й е било дадено тя казва: „Там ми беше показано, че заповедите на Бог и свидетелството на Исус Христос по отношение на затворената врата не могат да бъдат разделени.” Тя „видя”, как в 1844 г. Исус напусна Светото място и влезе в Пресветото място. Нейните доказателства са същите, както и на останалите. Тя видя, че силата, която беше дадена на останалите църкви по време на пробуждания беше само силата на дявола, а не Божията сила. Продължавайки, тя казва: „Аз видях че мистериозните знаци, чудеса и фалшиви реформации ще се увеличат и разпространят. Реформациите, които ми бяха показани не бяха от заблуда към истина, но от лошо към по-лошо, тъй като тези, които претендираха, че сърцето им е променено, се бяха облекли с религиозно облекло, което покриваше грешките на злото сърце. Някои изглеждаха, като че ли са наистина обърнати, за да могат да измамят Божия народ, но ако техните сърца можеше да бъдат видени, те щяха да изглеждат черни, както винаги. Придружаващия ме ангел ми каза да гледам за родилните болки за грешниците, както беше някога. Аз гледах, но не можех да видя, тъй като времето за тяхното спасение беше отминало.”

 

Болезнено е да се четат нечестните шикалкавения и неверни твърдения направени от нейните защитници, за да избегнат ясното значение на този пасаж. Изминаването на няколко години и твърдите факти принудиха г-жа Уайт и нейните поддръжници да изоставят доктрините за „затворената врата” и „край на спасението за грешниците”. Никой от тях вече не вярва това. Това е убедително доказателство, че нейните откровения не бяха от Бог, но бяха несигурния продукт на самовнушение и анормалното състояние на ума й. Никакъв свят ангел не й е казвал това, което тя твърди, тъй като такова същество няма да й каже неща, които не съществуват и неща, които отминаването на времето е доказало като погрешни. Нейното твърдение прехвърля лъжата върху небесното същество. Нейните откровения бяха просто продукт на собствения й ум, отразявайки ученията на тези около нея.

 

Ето още едно от нейните „видения” относно същия въпрос, издадено в същия вестник, Настоящата истина, март 1850 г. на страница 64 тя казва: „Възбудата и фалшивите реформации в тези дни не могат да ни поклатят, тъй като ние знаем, че Господаря на дома стана в 1844 г. и затвори вратата на първото отделение на небесното светилище и сега ние със сигурност очакваме те да отидат със своите стада за да търсят Господ, но те няма да Го намерят, Той се е оттеглил (зад втората завеса) от тях. Господ ми показа, че силата, която е всред тях е само човешко влияние, а не Божията сила.”

 

Тук тя цитира Осия 5:6-7, същия текст, който беше често използван от останалите като доказателство, че няма истински обръщания след 1844 г. Безполезно е да казваме, че тя не е била съгласна с останалите, или да отричаме, че тя не е проповядвала доктрината за затворената врата по същия начин, както останалите. Каква е причината, която тя представя като обяснение за липсата на истински обръщания след 1844 г.? Забележете нейните собствени думи: „Господарят на дома стана в 1844 г. и затвори вратата.”

 

Пишейки в Адвентист Ревю, на 15 май 1850 г. относно смъртта на сестра Хейстингс, старейшина Уайт казва: „Тя прие съботата в 1846 г. и винаги е вярвала, че делото за предупреждение на света приключи в 1844 г.” това показва, че те поддържаха доктрината за затворената врата в продължение на години след 1844 г.

 

Джозеф Бейтс казва в Ревю и хералд, на 19 август 1851 г.: „Ние разбираме че Той (Христос) беше посредник за целия свят, служейки в Святото място (Евр. 9:26) в светилището от времето на Петдесетница (31 г.) до определеното му време, края на две хиляди и триста дни от години – есента на 1844 г. В това време, вратата за църквата в Сардис (Протестантската църква) и грешния свят беше затворена.”

 

Но за да бъдем по-сигурни, че г-жа Уайт наистина проповядваше тази отблъскваща, небиблейска и фанатична доктрина, ние отново цитираме от нея. Този път от нейното видение в Камбен, Ню Йорк, на 29 юни 1851 г.: „След това аз видях, че Исус се помоли за враговете Си, но това не трябва да ни кара да се молим за грешния свят, който Бог отхвърли. Когато Той се молеше за враговете си, за тях все още имаше надежда и те можеха да бъдат спасени чрез неговите молитви, а също така и когато Той беше посредник във външната част (на светилището) за целия свят, но сега Неговия Дух и всичката му симпатия бяха оттеглени от света, а нашата симпатия трябва да бъде с Исус и трябва да бъде оттеглена от нечестивите. ... Аз видях, че злите не могат да бъдат облагодетелствани от нашите молитви сега.”

 

Истинността на това видение е потвърдена от старейшина Урия Смит и Дж. Н. Лоугбороу в техните опити да го обяснят.

 

Защитниците на г-жа Уайт се опитват да ограничат това видение само до един човек, който е присъствал на събранието. Но нейния език е твърде ясен, за такова извъртане на текста.

 

Ето какво казва тя още веднъж, по този въпрос. След като Исус напуска Святото място, тя казва: „Аз не видях нито един лъч от светлина да преминава от Исус към безгрижните множества, след като Той се изправи и те бяха оставени в съвършена тъмнина. ... Изглеждаше, че Сатана е до трона, като се опитва да продължи делото на Бог. Аз ги видях да гледат към трона и да се молят: `Татко, дай ни Своя Дух`, след което Сатана им даваше не свято влияние.” (Ранни писания, стр. 55, 56, издание от 1907 г.)

 

Тук нейното учение е ясно като ден – нито един лъч от светлина не беше отправен към грешниците след 1844 г., но всички те са оставени на дявола. Каква е ползата на адвентистите да отричат, че тя е проповядвала тази доктрина? Тя наистина я проповядваше.

 

Отричането от тях на тези ясни факти

 

Забележете как адвентистите категорично отричат всичко това. В „Отговори до Конрайт”, на страница 100, старейшина Бътлър казва, че нито г-жа Уайт, или който и да е било от тях някога е проповядвал, че не е имало благодатно време за грешниците след 1844 г. След това той добавя: „Клевета е, да се каже обратното. Ние също заявяваме, без страх от противоречие, че по време на същия този период, старейшина Конрайт и други от противопоставящите се на същото твърдят, че тя и останалите са вярвали, че вече е нямало спасение за грешниците, когато тя, заедно с тях (Конрайт и противопоставящите се) са работили за спасението на грешници.”

 

Ние се противопоставяме решително на всяка дума от изказването на старейшина Бътлър и с увереност посочваме към вече цитираните изказвания на Холт, Арнолд, Бейтс, Уайт и г-жа Уайт като опровержение на неговото твърдение. Изказванията са ясни. Читателят сам може да отсъди кой казва истината. Също така ние отричаме, че г-жа Уайт, или който и да е от техните проповедници, по време на споменатите години, някога е направил най-малкото усилие, за да обърне поне един грешник. Ако те бяха направили това, то щеше да е в противоречие с всичките им аргументи. Нека представят поне едно изречение като доказателство, поне за един случай, в който г-жа Уайт, или който и да е от тях, са се трудили, за да обърнат един обикновен грешник. Няма такъв случай, който да е записан в техните публикувани писания до този ден.

 

Напротив, публикациите от тези ранни времена са пълни с безспорни доказателства, че те не са се трудили да обърнат някого, тъй като те вярваха, че това е безсмислено.

 

В същото това време, старейшина Уайт, нейния съпруг написа в Настоящата истина, от април 1850 г. на стр. 69, където казва: „Вавилон, номиналната църква е паднала. Божият народ е излязъл от нея. Сега тя е `синагога на Сатана` (Откр. 3:9). `Жилище на бесовете, свърталище на всякакъв нечист дух и свърталище на всякаква нечиста и омразна птица.` (Откр. 18:2)”

 

Да, след 1844 г. всички протестантски църкви бяха напълно изоставени от Бог и предадени на Сатана, който отговаряше на техните молитви! Всички те бяха обиталище на дяволи и поквара! Въпреки това, всичките тези църкви родиха Спърджън, Ливингстон, Епископ Симпсън, Муди и поне една трета от всичките посветени членове на адвентната църква. Голяма част от техните членове бяха обърнати в началото в „синагогата на сатана”, а адвентистите ги приеха с радост в редиците си, като добри християни. Изглежда, че дори дявола пробутва пропагандата за тях, да бъдат обърнати чрез църквите, които са „обиталище на дяволи и всякакви нечисти духове и свърталище на всяка нечиста птица.” Колко крайно непостоянна е връзката на младите студенти, мисионери на Църквата на адвентистите от седмия ден, с доброволците мисионери от останалите християнски църкви, ако те вярват и искат да останат верни на „виденията” на г-жа Уайт и ученията на нейния съпруг и останалите от ранните водачи на адвентната църква. Те продължават да се обаждат на хора в „пълните с дяволи” църкви, да „излезнат от там” и публично да заявят и покажат дух на съгласие срещу тези църкви, докато в същност те остават враждебно настроени към тях. Младите хора в адвентната църква не са запознати с тези ранни позиции на своята църква, които бяха подкрепени чрез откровенията на жената, за която те са учени да поставят наравно с великите пророци и апостоли от отминалите векове. Единственото нещо, от което те се нуждаят е разследване с отворен ум, да отрекат цялата схема и да дойдат до простата основа - лоялност към Христос и апостолите, като истински водачи и учители на църквата.

 

Христос и Светия Дух ли водеха тези основатели на Църквата на адвентистите от седмия ден, да изгубят в продължение на години симпатията си и желанието за спасение на грешници и да спрат да се молят за тях? Беше ли Христос с тях, когато те проповядваха, че Той вече не е приятел на грешниците? Симпатизираше ли им Той тогава, когато те проповядваха, че Той вече не беше техен адвокат, и че целия свят беше отхвърлен от Бог, оставен без Светия Дух, предаден на сатана, и че всички църкви, освен тяхната бяха синагога на сатана, укрепление на дявола? Наистина ли един свят ангел предаде тази ужасна вест на г-жа Уайт? Тази теория прилича на Богохулство. Ако Бог не ги е водил тогава, водил ли ги е след това? Води ли ги Той сега?

 

Как затворената врата беше отворена?

 

В Настоящата истина, от април, 1850 г. на стр. 72 срещаме записано усилието, за спасяване на „децата на избраните”. Това стана шест години след затварянето на вратата в 1844 г. През тези години някои от собствените им деца пораснаха на възраст, в която те бяха вече отговорни за себе си, а не бяха спасени. Това беше нова опитност, неочаквана трудност. Как можеха да преведат тези свои деца през вече затворената врата? „Необходимостта е майка на изобретението.”

 

Ето начина, по който те уредиха въпроса със собствените си деца: „Тъй като тогава (в 1844 г.) те бяха в състояние на невинност, те заслужаваха да бъдат записани върху нагръдника на присъдата, точно така , както тези, които бяха съгрешили и след това бяха оправдани, и по този начин са обект на настоящето посредничество на нашия велик първосвещеник.” (Настоящата истина, стр. 45)

 

Естествено това беше пълно предположение, без дори ни най-малка част от доказателство от Писанията, но то „свърши работата”! Децата на избраните – т.е. техните деца – бяха допуснати в Пресветото място, на нагръдника на присъдата на Исус в 1844 г. Те бяха вътре и следователно, можеха да се покаят и да бъдат спасени по-късно! Това беше първото малко модифициране на доктрината за „затворената врата”, която беше поддържана от адвентистите от седмия ден.

 

Много скоро се случи друго, неочаквано събитие, което ги принуди да отворят вратата малко по-широко. В „Отговори до Конрайт”, на стр. 102 старейшина Бътлър описва този случай. През 1850 г. г-н Чърчил беше приет като ново повярвал човек. Бътлър казва: „Той беше един от първите случаи на обръщане от света към настоящата истина, който се случи след 1844 г. както вече казахме, тяхното дело досега беше почти изцяло посветено на `изгубените овци в дома на Израел1` - старите вярващи в пришествието. ... Той, (Чърчил) след това (1844 г.) се беше оженил за дъщерята на сестра Бенсън, вярваща в пришествието в 1844 г. ... Първоначално те бяха много учудени, че човек, който е бил невярващ, ще прояви интерес към адвентните доктрини. ... Неговото обръщане беше разгласено много обширно зад граница.”

 

Изследвайте този текст внимателно. Бътлър казва, че тяхното дело е било почти изцяло посветено на „старите вярващи в пришествието”. То не беше почти, а изцяло за старите адвентисти. Те не обръщаха внимание на никого друг, освен на старите вярващи. Обръщането на г-н Чърчил ги „изненада” и беше „обширно разгласено”. Това беше първото обръщане от света след 1844 г., т.е. шест години по-късно. Това е признание, че в продължение на шест години, след 1844 г., те не бяха обърнали дори един грешник.

 

Възможно ли е г-жа Уайт и останалите проповедници, да са работили в продължение на години за спасението на грешници, без да са имали дори един обърнат? Непрекъснато тя твърди, че силата на Светия Дух е била непрекъснато с нея. Това доказателство ли е за тази сила?

 

Защо бяха изненадани от първото обръщане? Защо се коментираше толкова обширно за него? Причината е ясна. То беше неочаквано и противоречеше на техните предишни идеи.

 

Също така, те ли бяха тези, които потърсиха Чърчил? Не! Той дойде и поиска да бъде приет, без да е бил поканен. Тъй като той вече беше зет на църквата, както в случая с техните собствени деца, врата беше отворена още малко и той беше допуснат вътре. Освен това те се приближаваха до времето (1851), когато бяха принудени да изоставят теорията за „затворената врата”. Явно обръщането на Чърчил и историята с техните собствени деца започна да отваря очите им за безумието на техните идеи относно теорията за „затворената врата” и им помогна да побързат с нейното модифициране и накрая да се откажат напълно от нея.

 

Следващият цитат е взет от Ревю и Хералд, от 11 юни 1861 г. и е подписан от девет от техните видни проповедници:

 

„Нашите идеи, относно делото ни в миналото бяха неясни и неопределени, като някои все още поддържаха идеята, която бяха приели от очакващите пришествието в 1844 г с Уилям Милър, като техен водач, че нашето дело за света е приключило и че вестта е била свързана с тези от оригиналното адвентно движение. Това вярване беше толкова силно, че на един от нашите членове, вестта почти му беше отказана, тъй като личността, която я представяше имаше съмнения относно възможността му за спасение, тъй като той не беше участник в движението от 1844 г.”

 

До 1851 г., всичките усилия и интерес бяха отправени само към старите вярващи в пришествието. Всичките им писания от това време са пълни с тези учения. В Настоящата истина, от май 1850 г. старейшина Уайт казва: „Това дело на разкриване на скъпоценните камъни и очистването им от злото бързо наближава  и то е определено да бъде установено с увеличаваща се сила, докато всички светии са изследвани и получат печата на живия Бог.”

 

Виждате, че те съсредоточиха своето дело като такова на търсене на „скъпоценните камъни”, „светиите”, но не и грешниците. Тяхното първо издание, в 1847 г. беше озаглавено „Към малкото стадо”. След това, всяко нещо което те публикуваха до и включително годината 1851 техните статии бяха адресирани до: „вярващите”, „малкото стадо”, „избраните”, „разпръснатото стадо”, „разкъсаното стадо”, „дома на вярата”, „разпръснатите скъпоценни камъни”, „светиите”, „честните в сърце” и др.

 

На стр. 72, в Настоящата истина, г-жа Уайт казва: „Бързите вестители трябва да бързат по своя път, за да потърсят разпръснатото стадо.” Във всичките тези години, ние не можем да видим никъде думи, които да насърчават търсенето на грешници или насърчение да се работи за тях. Затова те бяха изненадани, когато един грешник дойде при тях, по собствена воля и поиска да бъде приет. Това беше чудо, което беше провъзгласено и разпространено в цялата църква. Истината е, че техните ранни публикации съдържат толкова много за учението за „затворената врата”, че е било трудно да решат кое да се публикува и кое не. Явно много неща не са били публикувани, за да се спести място.

 

Ето още едно доказателство, че тяхното дело, след 1844 г. беше ограничено в издирването на тези, което са участвали в движението от 1844 г. Цитатът е от Ревю и Хералд, от 7 сеп. 1916 г.: „В продължение на почти десет години, делото беше ограничено до събирането на тези, които бяха приели първата ангелска вест.” (Делото на Милър) Точно така. Тяхното дело, в тези първи години, след 1844 г., не беше за търсенето на грешници, но на старите адвентисти, както цитата признава.

 

Адвентистите от седмия ден притежават ключа към вратата на милостта

 

Фанатизмът умира трудно. След 1851 г. те започнаха да отварят тази „затворена врата”, така че сега всички можеха да влязат вътре, но при условие. Условието беше, че те трябва да разберат небесното светилище, промяната, която Исус извърши в 1844 г. от Святото към Пресветото място, и да Го последват там чрез вяра. Да се молим на Него където и да е на друго място, означава да бъдем загубени. Това е, което г-жа Уайт казва в Ранни писания, стр. 261, издание 1907г.:

 

„Те не притежават друго познание за промяната, която е направена в небето, или за пътя към Пресветото място и те не могат да се възползват от посредничеството на Христос там. ... Те отправят своите безполезни молитви към онази част в светилището, която Исус е напуснал.”

 

Защитавайки тази идея, старейшина Урия Смит във „ Отговори на възраженията за виденията”, публикувани през 1868 г. Стр. 24 -26, казва:

 

„Познанието за Христовата служба и дело е необходимо за радостта от ползата от това посредничество... Основната идея от Неговото дело беше (преди 1844 г. ), че е достатъчно за човека да се приближи до Бог чрез Него...  Но когато промени службата си (през 1844), преминавайки в Пресветото място...  познанието за делото Му, което до този момент е било достатъчно, от тук нататък вече не беше достатъчно... Кой може да намери спасение сега? Този, който отиде при Спасителя, където е Той сега и го види чрез вяра в Пресветото място... Тази врата сега е отворена за спасение. Но човек не може да разбере тази промяна без определено познание върху темата за Светилището и зависимостта между тип и прототип. Сега те може да търсят Спасителя, както Го търсеха преди, без да имат друга представа за неговата роля и служба, отколкото тези, които те приемаха, докато Той беше в първото отделение, но ще бъде ли това от полза за тях? Те няма да Го намерят там. Тази врата е затворена.”

 

 

Тази теория е също толкова лоша, колкото и ”затворената врата”. За да намери спасение сега, грешника трябва да разбере промяната, която Исус извърши горе в небето през 1844. Но кой знае за това? Само Адвентистите от седмия ден. Жителите на земята и целия Християнски свят са напълно невежи относно тази промяна. Затова всички те са безнадеждно изгубени, защото техните молитви никога не са стигнаха до мястото, където беше Исус!!

 

То е почти отвъд човешкия обхват на разума, здравомислещи хора да проповядват такива възгледи; но тук ние ги намираме подкрепени от техните лични подписи. В „Ранните писания” на г-жа Уайт, те  все още  представят тези постановки като вдъхновени от Бога думи!

 

Авторът е разговарял с личности, които  твърдо заявяват, че са чували г-жа Уайт многократно да проповядва тази доктрина за затворената врата. Има дори все още живеещи, които ще декларират под клетва, че са я чували да защитава тази доктрина.

 

Подписани свидетелски показания

 

Джон Макгуайър, Саго, Ме., мъж познат с изключителната си честност пише: „Ние ще разберем линията за следване сочена от Елън Г. Уайт, ясновидката, докато  беше в щата Мейн.  Когато получи първото си видение, тя беше в дома ми в Поланд. Тя каза, че Бог й е казал във видение, че вратата на милост е затворена и че няма повече шанс за света”. ( „Истинската събота”, от Майлс Грант, стр. 70)

 

Г-жа Л.С.Бурдик, Сан Франциско, Калифорния, която беше добра позната с г-жа Уайт пише: „Ние станахме познати с Джеймс Уайт и Елън Хармън (сега г-жа Уайт) в началото на 1845 г.  Елън имаше нещо, което беше наречено видение: тя казваше, че Бог й е показал във видение, как Исус Христос се издигнал и в десетия ден на седмия месец на 1844 г., затворил вратата на милостта и напуснал завинаги посредническия трон. Целият свят беше обречен и изгубен и никой грешник повече не можеше да бъде спасен” („Истинската събота”, стр. 72)

 

 Тези личности знаеха фактите и оставиха запис на своите свидетелства. Изглежда съвсем очевидно за всеки непредубеден читател, че и двамата – г-жа Уайт и нейния съпруг, Джеймс Уайт, ясно са проповядвали, че Святия Дух се е оттеглил от света и от номиналните /всички останали/ църкви в 1844 г. Всички те бяха останали „без съвест, която да ги изобличава”. Сатана отговорил на техните молитви. Молитвите им към Бог били безполезни.

 

Това стана преди повече от 70 години – две поколения. От тази забележителна дата насам, стотици, хиляди от най-посветените, святи мъже и жени, които света някога е познавал, израснаха, бяха обърнати и посветиха всичко от себе си на делото за спасение на души. Хиляди от тях изчезнаха в тъмните региони на езичеството, облечени в Христос и неговата църква. Много от тях бяха хвърляни в затвори, бити и заклани поради Христос и неговото благовестие. Те претърпяха тежки страдания и извършиха велики дела, каквито апостолите извършиха. До тези, които посветиха всичките се притежания, стоят хиляди, които с желание влагаха милиони от богатствата си, за да подпомогнат мисионерите в преданото им дело за извеждане на тънещото в тъмнина езичество, към светлината.

 

Случаи като Дейвид Ливингстоун в Африка, или Чарлс Спърджън в Англия, или Д.Л.Муди в Америка, опровергават горепосочените учения на г-жа Уайт и нейните сътрудници. Делото на Адвентистите и работещите за спасението на грешници сега, опровергава нейната постановка, че Божия Дух е изоставил света в 1844 г. Редакцията в свои страници в Адвент Ревю от 23 септ. 1915 , публикува тази искрена постановка: „Както никога досега, вероятно в цялата световната история, не е съществувал такъв дух на търсене на Христос.” Това категорично противоречи на твърдението на г-жа Уайт, че Божият Дух се е оттеглил от света в 1844 г.

 

Резултатите от фанатизма

 

В изследването на тази глава ние откриваме някои злини, причинени от фанатизма - как една грешка застила пътя към следващата и как неохотно хората се отказват от фанатичните си схващания.

 

Грешката в определянето на времето в 1844 води до неправилното използване на притчата за десетте девици; неправилното използване на тази притча води до теорията за „затворената врата”, или че няма милост за грешниците след 1844; а това пък води до неправилното разбиране за светилището в небето, изкуплението и Христовата посредническа дейност, а цялото това движение води до „развенчаването” на целия останал християнски свят.  

 

Но времето неумолимо промени техните възгледи, ако не и тяхното тесногръдие и абсурдност. От поддържането на идеята, че Бог няма повече милостива вест за спасението на света, адвентистите дойдоха до вярването, че те са единствените хора, които имат вест за света днес.

 

От вярването, че вратата на милостта беше затворена през 1844, те преминаха към вярването, че те са единствените хора, които държат ключа, който ще отключи тази врата.

 

От поддържането на погрешните вярвания относно светилището, много от които с отклонение от времето и бяха принудени да ги изоставят, сега те започнаха да поддържат идеята, че те са единствените хора, които разбират въпроса за светилището.

 

Тъй като протестантските църкви не приеха възгледите за определяне на времето /на Христовото пришествие/ от Уйлям Милър, Адвентистите от седмия ден поддържаха и все още поддържат тезата, че останалите християнски църкви са падналия „Вавилон” от Откр.14:8. Вярвайки това, не им е било възможно да установят по-близки отношения с членовете на тези църкви, като събратя. 

 

От първия до последния от тези възгледи, ги е водил до състоянието да затварят вратата пред лицето на всички, дори и за най-ревностните християнски служители в света.

 

Пророческите откровения на г-жа Уайт, като идващи от Бог, за тях са марка на божествено одобрение над становища като техните, и нейните фанатични теории, всички представени като откровение от Бог, направиха фанатизма на тези хора най-трудно изкореним.

 

Забележки

1. Сара Хармън беше пет години по-възрастна от сестра си Елън (г-жа Уайт).  Тя се оженва за Стивън Белден, бащата на Ф.Е. Белден, музикант от църквата на Адвентистите от седмия ден. Той притежава писмото сега.