Животът на Елън Уайт

Д. М. Конрайт

Кратко описание на нейния живот

Елън Г. Уайт беше родена в Горхам, Мейн, на 26 ноември 1827 г. Нейното моминско име е Хармън. Когато беше малка, нейните родители се преместиха в Портланд, Мейн.

В своите Свидетелства за църквата (том 1, стр. 9-58) г-жа Уайт представя дълго описание на своето детство, младост, обръщане и приемане на адвентизма от проповедите на Уилям Милър. Нейното семейство и приятели бяха методисти от най-ревностния вид до момента на отлъчването им от методистката църква поради силната им привързаност към доктрините на г-н Милър, за определяне на времената.

Когато е била девет годишна, една от съученичките й се била разгневила за „някаква дреболия”, както г-жа Уайт се изразява и хвърлила камък след нея, който счупил носа й. Ударът бил толкова силен, че почти не я убил. По този начин тя била обезобразена до края на живота си. Тя прекарал три седмици в легло и родителите и не са очаквали да живее дълго (стр. 10). След като започнала да оздравява и след като видяла колко е обезобразена, искала да умре. Тя била потисната и избягвала хората. Тя казва: „Моята нервна система беше изтощена.”(стр. 13)

След известно време се опитала да тръгне отново на училище, но трябвало да прекъсне, тъй като не можела да учи. Така че нейното образование и е дало възможността да чете и да пише малко. (стр. 13)

През 1840 г. на тринадесет годишна възраст, тя чула Уилям Милър да проповядва, че края на света ще дойде в 1843 г. Тя била ужасно изплашена и мислела, че е изгубена (стр. 15). Завръщайки се у дома си, прекарала нощта в сълзи и молитви стр. 16).

Тя продължи да живее в това безнадеждно състояние в продължение на месеци (стр. 16) След това, на събрание на палатки, на методистите, тя преживя прекрасно обръщане (стр. 18). Тук тя видя много хора да падат на пода в безсъзнание от „силата”, както обикновено се случваше в тези времена. Нейните родители бяха с нея и в пълна хармония с тези „упражнения”.

През 1942 г. тя отново чу Уилям Милър, който доказваше твърдението, че Христос ще дойде само след една година. Отново тя беше ужасно уплашена. Тя казва: „Обвинението звучеше в ушите ми ден и нощ.” (стр. 23) „Отчаянието ме обзе. Много често се молех през цялата нощ, стенейки и треперейки, обзета от неописуема болка.”(стр. 26)

Това показва нейното умствено състояние. В сънищата си тя отиде в небето, където се срещна с Исус и беше успокоена (стр. 28). След това посети молитвено събрание, падна на пода в безсъзнание и остана в това състояние през цялата нощ (стр. 31). Това се повтаряше често. Тя се опитва да затвърди впечатлението, че всички тези прояви бяха дело на Божия Дух. Бяха ли те дело на Неговия Дух? Не, те бяха резултат от нейното умствено и физическо състояние и бяха предизвикани от религиозните вълнения, с които тя беше обградена. Обезпокоителните предупреждения на Милър, почти извадиха от равновесие нейния истеричен ум и нейното слабо тяло.

По-късно самата тя призна това. Тя казва: „Ако истината можеше да ми бъде представена, както я разбирам сега, много затруднения и скръб щяха да ми бъдат спестени” (стр. 25). Тя имаше погрешна представа за Бог и простотата на благовестието. Това погрешно схващане никога не я напусна. Идеята за жесток Бог и Неговите изисквания се среща във всичките и писания. Това показва колко много е била повлияна от нейните сътрудници и духовната атмосфера, която я заобикаляше. Вместо Божия Дух да контролира нейния ум през целия й живот, както тя предполагаше, тя беше водена от своя дух, който беше повлиян от водещите я умове, които я заобикаляха. Следващите страници ще покажат това.

Сега забележете разликата в приемането на християнството от нейния съпруг, старейшина Джеймс Уайт. Целият доклад за това, както е представен от него съдържа само дванадесет думи. В „Описание на живота” на петнадесета страница той казва: „На петнадесет годишна възраст аз бях кръстен и свързан с християнската църква.” Това е всичко, което той казва. Неговият баща е бил баптистки дякон и след това член на християнската църква. Нито неговите родители, нито неговата църква, нито неговите приближени практикуваха тези религиозни „упражнения”, както Елън Хармън и тези около нея. Но, неговото приемане на християнството не беше ли толкова истинско, колкото нейното? Тя никога не го постави под съмнение.

От 1840 до 1844 г., от тринадесет до седемнадесет годишна възраст, това малко момиче, болнаво, необразовано, лесно впечатляващо се, необичайно религиозно и възбуждащо се, попадна под влиянието на лекциите на г-н Милър относно края на света през 1843 и след това през 1844 г. Към края им, тя посети всяка една от тези лекции и повярва без да се съмнява, всичко което беше предсказано. Тя казва: „Аз вярвах в тържествените думи, които бяха изговорени от Божия служител” (стр. 22). Последиците върху нейния слаб, с богато въображение и небалансиран млад ум бяха ужасни. Тя казва: „Изглежда, че моята съдба беше фиксирана” (стр. 28). Нейните приятели и цялото и семейство приеха теориите на Милър, които причиниха отделянето им от методистката църква.  

Предсказанията на Милър, че края на света ще дойде на 22 октомври 1844 г., бяха основани върху дълга линия от съмнителни хронологични фигури, които се простираха до около 2300 годни в миналото. Те бяха оспорени от способни учени. Какво знаеше това седемнадесет годишно, необразовано момиче, относно тези древни хронологични дати? Абсолютно нищо. Тя просто вярваше на твърдите положителни изказвания, които Милър направи, без да знае дали те бяха сигурни или не.

Същото беше истина и за множествата, които приеха ученията на Милър. Само няколко от тях бяха хора с образование или интелигентност. Останалите бяха хора, които лесно можеха да бъдат убедени чрез най-обикновени твърдения и вълнения. Хората от този вид бяха много.

Елън беше увлечена от тези положителни твърдения, така че в продължение на дни тя седеше в леглото си, като работеше, за да спечели няколко цента за покупката на адвентни факти, за да ги даде след това на някого (стр. 38). Когато можеше да стане от леглото тя излизаше от къщата, за да предупреждава младите си приятели. Тя казва: „Аз прекарах няколко последователни нощи по този начин.”

След това тя представя описание на различни хора, които по време на възбуждащи събрания са падали безсилни на пода (стр. 47). Децата също са били засегнати по този начин. Адвентните проповедници са преживявали същите неща (стр. 49). В продължение на седмици преди определения ден, бизнесите бяха затворени и събрания с възбуждащ чувствата характер бяха държани непрекъснато (стр. 51).

Елън и родителите и приеха всичко това като силата на Бог, като дело на Светия Дух, който свидетелстваше за истинността на това, което Милър проповядваше. Дело на Светия Дух ли беше това? Не. Искрените хора можеха да видят, че това беше тяхната възбуда, техните възбудени чувства, това беше всичко.

Тяхното разочарование беше голямо. След това следваше объркването, разделянето на групи и широко разпространения фанатизъм – сънища, екстаз, видения, говорене на езици, претенции за пророчески дарби и подобни на тях. В Настоящата истина от май 1850 г. старейшина Уайт казва: „По време на конференцията в Албани, през пролетта на 1845 г. Дж. В. Хаймс каза, че движението от седмия месец е предизвикало хипнотизъм, който е бил дълбок седем фута.” Старейшина Хаймс беше следващия след Милър и най-влиятелния мъж в това движение. Когато движението стигна до края си, това беше неговата оценка за духа, който е движил хората. Той беше прав. Това беше неизбежния резултат за такава класа от хора, които очакваха това ужасно събитие, в определен ден.

Милър, Хаймс, Лийч и всичките водачи на това движение скоро признаха, че то е било грешка. Но старейшини Уайт, Бейтс, Холт, Андрюс и Елън Хармън (г-жа Уайт) продължиха да твърдят, че делото е било вярно, че то е било изява на Божията сила. Техните последователи продължиха да го защитават и да твърдят, че то беше Божие дело. Във всичките си видения и откровения г-жа Уайт непрекъснато се завръща към него и го описва като специално провидение от Бог, като силата на Светия Дух. За нея и нейните последователи то е като изхода от Египет, пресичането на Червеното море, огнения стълб през нощта, облака през деня, Божия глас от Синай, основата на най-великата вест, която някога е била изпратена на човечеството, последния тест на всички векове.

Тази вест беше ли изпратена от Бог? Със сигурност не. Това е потвърдено от множеството факти. Вестта беше дело на мъж с грешни наклонности, който беше воден в грешна посока от ревност, на която липсваше познание. Определяйки точното време и посочвайки точен ден за завръщането на Христос, те непрекъснато противоречаха на най-ясните предупреждения, които Христос даде. Исус каза: „А за оня ден и час никой не знае, нито небесните ангели, нито Синът, а само Отец.” (Мат. 24:36); „Не е за вас да знаете години или времена, които Отец е положил в Собствената Си власт.”(Дея. 1:7) Всичко това беше избутано настрана. Те знаеха точното време и ден. Всеки, който не се съгласяваше с тях, щеше да бъде отхвърлен от Бог и изгубен. Този дух е следвал делото им винаги след това. Те се изправиха пред това, което богато заслужаваха, тъй като сляпо отхвърляха Божието Слово. Те бяха горчиво разочаровани и трябваше да понесат подигравките на тези, които те осъдиха на унищожение за това, че не бяха съгласни с тях.

Сега обърнете внимание на заповедта на Бог за подобно дело: „Когато някой пророк говори от Господнето име, и думата му не се сбъдне нито се изпълни, тая дума Господ не е говорил; пророкът я е говорил надменно; да се не боиш от него.” (Втор. 18:22)

Точно това е, което адвентистите направиха през 1843 и след това през 1844 г. Те говореха от името на Бог и това, което казаха не се изпълни. Така че, не се страхувайте от тях.

Днес адвентистите от седмия ден осъждат тези, които се опитват да определят точното време, в което Исус ще се завърне. Това е, което Advent Review от 2 март 1916 г. казва: „Сатана ще се опита да ни накара да повярвам, че ние можем да изчислим близостта на Христовото завръщане, че чрез пресмятането на цифри и статистики ние можем да разберем колко на далеко е достигнала последната вест на благовестието и колко близко сме до възстановяването на Израел.”

В този цитат Ревю осъжда точно това, което Милър направи през 1844 г. Тук се казва, че това е дело на Сатана. А какво да кажем за делото през 1844 г.?

В статия озаглавена „Фалшивият пророк изложен”, която беше публикувана в тяхното списание Настоящата истина, на 4 февр. 1915 г., те казват:

„Ако съществува една характеристика, която е най-изявена от всички останали, като белег за фалшив пророк, това е не Библейската практика на определяне на точното време за завръщането на Христос.”

Това беше казано като осъждане на определяне на точното време за „края на времето за езичниците” от „пастор” Ръсел през 1914 г. Но, ако беше погрешно да се определя време за 1914 г., защо не беше погрешно да се определя време за 1844 г., шестдесет години по рано? Ако не беше „Библейско” в единия случай, защо не беше такова в другия?

Въпреки че произлязоха от тази грешка, Адвентистите от седмия ден сега осъждат определянето на точното време, както вече показахме. Обръщайки се към думите на Христос в Мат. 24:36; Мар. 13:33 и Дея. 1:7 те казват:

„Независимо от тези думи, някои хора от време на време определят дати за завръщането на Христос. Такова определяне на дните често води до фанатизъм и когато деня отмине, много вероятно е обезсърчаване и абсолютен скептицизъм да обхване душите на определящите деня.” (Ревю и Хералд 7 юни 1917 г.)

Отново и отново истинността на това изказване е била потвърждавана. Ако към това изказване се прибавеше още едно изречение, то щеше да бъде пълно и това изречение е следното: „Като илюстрация за най-ужасните примери за определяне на времето за Христовото завръщане виж времето, което беше определено от адвентистите на 22 октомври 1844 г. и ужасния фанатизъм и разрушение, които го следваха.”

Ако определянето на точно време показва, че г-н Ръсел и други бяха фалшиви пророци, защо това да не доказва, че Уилям Милър, Джозеф Бейтс и г-жа Уайт също бяха фалшиви пророци? Адвентистите от седмия ден не могат да осъждат тази практика в другите, без да осъдят себе си, тъй като те също са били виновни в това, както ще покажем в главата за „Затворената врата”.

През декември 1844 г., само два месеца след разочарованието, г-жа Уайт започна да вижда „видения”. В първото си видение тя казва: „Бог ми показа в свято видение...” Тя се вгледала, за да види адвентния народ, но не могла да го види. Казано и било да гледа по на високо. Там, високо над света тя го видяла на една висока пътека, да върви към града. Зад него блестяла славна светлина. Това беше предупреждението на Милъристите два месеца по-рано. Тези, които отхвърлиха това дело, паднали от пътеката долу при „целия грешен свят, когото Бог беше отхвърлил.” ("Word to the Little Flock," p. 14) Да се отрече, че Бог е бил зад движението в 1844 г. означаваше човек да бъде изгубен завинаги. Затова тя казва: „След като църквите отказаха да получат първата ангелска вест (делото на Милър) те отхвърлиха светлината от небето и изгубиха Божието благоволение.” (Ранни писания стр. 101)

Опитвайки се да извини техния неуспех през 1843 г. тя казва: „Аз видях, че схемата за 1843 г. беше ръководена от Бог и не трябва да бъде променяна. Цифрите бяха такива, каквито Бог искаше да бъдат и че Неговата ръка беше над тях, покривайки грешката в някои от цифрите.” (Ранни писания стр. 64)

Тук тя има нахалството да прехвърли отговорността за досадната си грешка и неуспех в 1843 г. на Всемогъщия Бог. Тя не обвинява ли Бог в безумие? Това е направено само, за да скрие тяхното безумие.

Тя казва отново: „Адвентното движение от 1840-44 година беше славна изява на Божията сила.” (Великата борба том 4, (в Духа на пророчеството” стр. 429)

Така че Бог е отговорен за всичките им неуспехи в определяне на времето за Неговото завръщане, както в 1843 г. така и в 1844 г.

Виденията на това момиче бяха прибавени към движението от 1844 г. След това, тя имаше видения почти всекидневно или поне всяка седмица. Адвентистите от това време ги смятаха за халюцинации на нейния собствен ум, които бяха причинени от отслабналото състояние на нейното тяло и възбудите, които я заобикаляха. Някои от нейните приятели вярваха това. В „Слово към малкото стадо”, в изданието от 1847 г., стр. 22, където цитира един от техните приятели, който беше запознат с нейното състояние старейшина Уайт казва:

„Аз не мога да потвърдя, че виденията на Елън Уайт са вдъхновени от Бог, както вие двамата мислите, че те са. Въпреки това аз не подозирам дори и сянка от нечестност в нито един от вас в този случай. Пред теб аз ще изразя моето убеждение по въпроса, без да навредя на твоето или мое добро. В същото време, аз приемам възможността, да греша. Аз мисля, че това, което вие смятате за видения от Бог, са само религиозни мечти, в които нейното въображение пътува неконтролируемо през теми, върху които тя е дълбоко заинтересувана. Погълната от тези мечти, тя изгубва връзка с всичко, което е около нея. Мечтите са два вида, грешни и религиозни. Нейните са религиозни.  Мечтите на Русо, известния френски атеист бяха грешни. Неговата тема беше безбожие и неговите мечти бяха безбожни. Нейната тема е религия и нейните мечти са религиозни. И в двата случая, мечтите са последица от предишни учения или изследвания. По никакъв начин аз не мисля, че нейните видения са от дявола.”

Старейшина Бейтс казва, че неговото първо впечатление относно виденията беше, че те са „причина от продължителното болнаво състояние на нейното тяло.” (Слово към малкото стадо, стр. 21)

Тези изказвания изразяват точно мнението на настоящия автор относно така наречените видения на г-жа Уайт. След задълбочено познанство с нея в продължение на дълги години, накрая аз бях убеден в истинността на това обяснение относно нейните предполагаеми откровения. Аз лично познавам други адвентисти от седмия ден, които имаха видения, подобни на тези на г-жа Уайт. Всички те бяха напълно посветени християни, искрени отвъд всякакво съмнение, но водени погрешно и фанатизирани. Тъй като не бяха насърчени относно тяхната предполагаема „дарба”, след известно време виденията престанаха.

След смъртта на г-жа Уайт, адвентистка от седмия ден, от Лос Анджелис, Калифорния, получаваше видения, подобни на тези на г-жа Уайт. Тя имаше много последователи, които приеха, че виденията и са от Бог. Служителите от адвентната конференция отрекоха тяхната автентичност и ги обявиха за фалшиви. Друга сестра, в град Вашингтон, виждаше видения, и твърдеше, че е наследничка на сестра Уайт.

За известно време дори г-жа Уайт се съмняваше в истинността на своите видения. Тя казва: „Понякога бях изкушавана да се съмнявам във виденията си.” (Ранни писания, стр. 18) След много години, след като вече имаше продължителна опитност със собствените си видения, тя каза: „През нощта аз събудих съпруга си казвайки му: `Страхувам се, че ще стана невярваща.`” (Свидетелства том. 1, стр. 597) Спомняте ли си някой от истинските пророци, от Библейските пророци някога да е говорил по този начин? Ако тя наистина е била сигурна, че нейните видения идват от Бог, не трябва да съществува причина за нейните страхове, че може да стане невярваща. Тази изповед показва, че самата тя не беше сигурна, че нейните видения идват от Бог. Забележете как в този случай тя се обръща към съпруга си, който притежаваше остър ум, за помощ в нейните съмнения. Ако неговото непрекъснато насърчение не беше с нея, по всяка вероятност тя щеше да се откаже от своите видения. Фактът, че в продължение на дълги години тя страда от тежка форма на епилепсия не е добре познат, но това е нейното истинско състояние. В главата „Философия на виденията й” ще се спрем по-подробно върху това.

През 1846 г. тя се омъжи за старейшина Уайт. Той я насърчаваше относно нейните видения. В същата тази година старейшина Бейтс ги подкрепи. Подкрепена по този начин нейните съмнения относно тяхното бъдеще бяха разсеяни. Че тя беше горе долу искрена в своето недоразумение и заблуда изглежда ясно от общия ход на нейния живот. Изследване на нейните писания показва, че с всяка година тя ставаше по-сигурна в своите претенции за вдъхновение, докато накрая започна да твърди, че всичките и изказвания, дори тези в писмата и бяха вдъхновени. За допълнително обяснение на виденията и вижте „Философия на виденията й”.

Основата на адвентизма беше поставена в 1844 г. Виденията на г-жа Уайт бяха прибавени към тази основа по-късно в същата година. След това, в 1846 г. беше прибавена съботата. След това се появи светилището. То бе последвано от трите вести. След това здравната реформа, късата рокля и други неща. От време навреме, всички тези бяха прибавяни към оригиналната основа за определяне на времето за Христовото завръщане положена в 1844 г. Затова всички адвентисти сочат назад към това начало като великото събитие в тяхната история.

След женитбата си, г-н и г-жа Уайт започнаха да посещават вярващите във всичките щати на Нова Англия. Тези групи бяха малки, разпръснати и бедни. Затова и двамата понесоха много лишения за известно време и ги стимулираха да пазят съботата, въпреки че в началото не видяха никакво значение в нея. Той прие виденията на г-жа Уайт, а тя прие неговото пазене на съботата. Много скоро тя прие всичките му теории относно съботата, че тя беше Божия печат, големия тест за християните и че трябва да бъде пазена от 18:00 до 18:00 часа, вместо от залез слънце, до залез слънце, както сега я пазят. Точно след това, тя отиде в небето и Исус я заведе в Пресветото място, повдигна капака на ковчега и й показа плочите със заповедите като съботната заповед блестеше над останалите. (Ранни писания, стр. 26) Въпрос: Защо Исус не и каза, че тя нарушава съботата, като започва освещаването и в погрешно време?

Нейното първо дете беше родено през 1847 г. Те живееха в част от къщата на един от братята, а мебелите им бяха взети под наем. Старейшина Уайт работеше, снабдявайки железопътната линия с камъни, след това сечеше дърва за петдесет цента на ден. (Свидетелства за църквата, том 1, стр. 82) От тук се вижда, че той не беше човек с влияние всред адвентистите. Като цяло, виденията на неговата съпруга бяха дискредитирани. През 1848 г. те посетиха различни места в Нова Англия. Също така те пътуваха до западен Ню Йорк, където се срещнаха с няколко адвентисти.

През 1849 г. старейшина Уайт започна да публикува първия си вестник, Настоящата истина. Част от вестника беше напечатана на едно място, а друга на друго и това продължи две години.

През 1850 г. в Парис, Мейн, той издаде първия брой на Ревю и Хералд. През 1852 г. те се преместиха в Рочестър, Ню Йорк. Тук той постави началото на малка печатница. През 1853 г. те достигнаха до Мичиган, където откриха някои от разпръснатите братя, след което посетиха Уисконсин. През 1855 г. те преместиха офиса си в Батъл Крик, Мичиган. Това стана главната квартира на деноминацията за около петдесет години. Постепенно тук бяха изградени много неща, голяма печатница, големия санаториум, колежа и скинията. Това бяха дните на прекрасна хармония и материален успех. Това бяха дните, когато аз бях много известен всред тях и помогнах за построяването на много от тези неща. Накрая д-р Келог и г-жа Уайт се разделиха и той, заедно със санаториума се отдели от деноминацията. След това главната квартира беше преместена в града Вашингтон през 1903 г.

След като се установи в Батъл Крик, Мичиган, през 1855 г. през следващите двадесет и пет години, г-жа Уайт пътуваше и се трудеше със съпруга си или със способни помощници в много от щатите от Мейн до Калифорния. Нейното влияние вече беше установено то беше върховно всред нейните последователи. Никой не се осмеляваше да поставя под въпрос нейното вдъхновение или авторитет. Почти всяка година, известни мъже се оттегляха от деноминацията поради неверие в нейните „свидетелства”, както днес ги наричат.  Но множеството й оставаше вярно.

През август, 1881 г. почина нейния съпруг. Това беше истинско благословение за нея. Той почти беше изгубил влиянието си в църквата и други хора заемаха по-високи позиции. Тези хора имаха по-голямо влияние върху съпругата му, отколкото той. Това го притесняваше. Той се опита да ме използва в желанието си да разруши тяхното влияние върху нея. Той ми писа, че иска да отидем до комисията на Генералната конференция и да ги свалим от власт, като по този начин ще разрушим нарастващото им влиянието върху г-жа Уайт. Ето писмото, което той ми изпрати два месеца преди да умре:

Батъл Крик,
24 май 1881 г.

Брат Конрайт,

Ревю ще разкаже за нашите планове. Ние ще разчитаме на теб да ни помогнеш... Ние се надяваме, че ще може да се присъединиш към нас в нашето дело. Ще бъдат направени усилия, да те изпратим до Уисконсин и на някои други места... Аз се надявам да видя нашите планове изпълнени и да работим в хармония... Старейшините Бътлър и Хаскел имат влияние над нея, за което се надявам да бъде прекратено. То почти я е унищожило. Тези хора не трябва да бъдат подкрепяни от нашите вярващи и не трябва да продължават да вършат това, което са направили до сега... Време е да бъдат направени промени в състава на Генералната конференция. Аз се надявам, че ако ние сме истинни и верни, Господ ще бъде задоволен, ако назначим двама души в тази комисия.

Подпис,
Джеймс Уайт

Казва се, че в същото това време старейшина Уайт е казал на старейшина Бътлър: „Ти и Хаскел сте изкривили ума на моята съпруга и аз си отивам в къщи, за да извадя тази кривина от него.”

Когато се срещнахме, той дискутира в пълнота плановете за които загатва в писмото. Но на 6 август, той почина ненадейно. Неговите думи представят ясно факта, че той знаеше, че виденията на неговата съпруга бяха повлияни от други хора. Това е нещо, което той беше правил през целия си живот. Тъй като тези хора му се противопоставиха, той се страхуваше от тяхното влияние над нея, ако тя продължаваше да се среща с тях, както те бяха планирали. Така че той настояваше да отида с тях двамата, за да ги подкрепя, за да може тя да остане с него и да прекъсне връзката си с тях.

Това беше състоянието на нещата в деня на неговата смърт. Няколко дни по-късно старейшина Бътлър ми каза, че смъртта на старейшина Уайт е от провидението с цел църквата да бъде спасена от разцепление. Това помогна на Бътлър да остане на ръководна позиция за още няколко години.  Накрая връзката между него и г-жа Уайт се разпадна и той се пенсионира, отивайки да живее в малка ферма във Флорида и потъна в мълчание в продължение на много години. Той и каза, че тя може да продължи по своя път, а той ще продължи по своя. Беше докладвано, че той е изгубил доверие в „свидетелствата”. Фактът, че той напусна делото за толкова дълго време показва това. Тя му беше дала сурово „свидетелство”, което той не прие.

Старейшина Уайт не беше литератор, нито изследовател на книги, нито учен, нито теолог. Той не разбираше еврейски, гръцки или латински, четеше само общата английска версия на Библията и много рядко сравняваше различни преводи.  Той беше бизнесмен, притежаваше способностите на бизнесмен и беше роден водач на хора. Неговите изследвания и работа в голяма степен бяха посветени в изграждането на големи бизнес институции, като издателски къщи, санаториума, колежа, различни публични и държавни зали и финансиране. В тази област той имаше успех, но неговите литературни постижения бяха наистина оскъдни. Сравнен с големите реформатори, като Лутер, Меланхтон и Уесли, той беше пълен провал. Той прекара само двадесет и девет седмици в гимназията и научи достатъчно, за да може да преподава в селско училище. Въпреки че издаваше и редактираше вестници и списания за около тридесет години, той не написа коментар, нито критически труд, нито книга върху каквато и да е доктринална тема. Той издаде две подвързани книги: Описание на живота – обикновена история на неговия живот и този на съпругата му и Живота на Милър, която той взе почти нацяло от друг автор. Той извличаше своите познания от наблюдения и от разговори с водещи мъже, които бяха изследователи.  Всички доктринални въпроси, които изискваха изследване бяха отправени от него към тези хора, за да изследват предмета, след което той използва материала като свой. Нито той, нито неговата съпруга поставиха началото на доктрина, която да произлиза от тях и да е поддържана от Адвентистите от седмия ден. Те получиха доктрината за Второто пришествие от Милър и наследиха всичките пророчески дни от него точно както той ги беше подредил. Съботата беше заета от тях от Бейтс, заедно с неговото не Библейско начало и край на съботата (18 часа). След това те последваха Дж. Н. Андрюс в промяната към залеза на слънцето, като време за започване и приключване на съботата. Те заеха теорията за небесното светилище от О. Р. Л. Кросиер, който по късно се отказа от нея. По-късно те взеха от Андрюс теорията за трите ангелски вести и за звяра с двата рога, като олицетворяващ САЩ. Те взеха доктрината за спящата душа от Адвентистите от първия ден, с които много скоро се разделиха и проведоха много горчиви спорове.

От настоящия автор те приеха три неща от важно значение за техния финансов успех. В ранните дни на делото, старейшина Уайт, учреди това, което е наречено „Систематична щедрост”. От всеки човек се искаше да направи списък на всичките си имоти и тяхната пълна стойност и да даде на църквата определена сума за всеки долар, независимо дали имота донасяше доход или не. От всички се искаше да обещаят предварително всяка година, колко ще дадат всяка седмица. Това не е даването на десятък. Никой не можеше да каже предварително за цяла година, какво ще произведе и дали няма да умре преди това!

Този план беше решително наложен от сестра Уайт в първия том на нейните Свидетелства към църквата където тя казва: „Планът на систематична щедрост задоволява Бог... Бог води народа си в плана на систематичната щедрост.” (стр. 190, 191) „Систематичната щедрост ви изглежда като ненужна; но вие пренебрегвате факта, че тя произлиза от Бог, чиято мъдрост е безгрешна. Това е план, който Той определи.” (стр. 545)

След като Бог определи този план, той трябваше да работи, но той пропадна. Това е признато в Лейк Юниън Хералд, от 24 февр. 1915 г. „Парите бяха наречени систематична щедрост, но метода не се оказа задоволителен и беше преустановен след две години на пробен период с нас, (от петнадесет години) и десятък, според дохода на личността беше приет вместо него.”

Да, аз бях този, който направи промяната. През зимата на 1875-1876 г. старейшина Уайт поиска от мен да посетя всичките църкви в Мичиган и да оправя техните финанси, които бяха в лошо състояние. Аз ги намерих разочаровани и не успяващи да дадат това, което са обещали и недоволни от плана за систематичната щедрост. След като изследвахме предмета, аз поставих този план настрана и представих плана за десятъко, което се е практикувало в тази църква след това. Всички бяха задоволени и финансите започнаха да се увеличават. След това отидох в Батъл Крик и представих новия план пред старейшина Уайт. Той го прие с радост и промяната беше направена навсякъде.

Беше ли другия план определен от Бог? Беше ли Той задоволен с него? Напътстваше ли той г-жа Уайт да каже това? Не, нейния съпруг го измисли и тя го наложи. Това беше всичко. След това, тя наложи десятъка по същия начин, след като аз представих плана. Беше ли моя план по добър от този на Бог? Това е добър пример за начина, по който г-жа Уайт налагаше това, което други изследваха, но тя не беше получила специална светлина, както твърдеше, че е получила.

В същото време аз открих, че църквите пренебрегваха Господнята вечеря в продължение на години, нито имаха определено време за църковни събрания. Така че аз представих план пред църквите да имат редовни църковни събрания всяко тримесечие, за всички организационни въпроси. Това също беше прието и се практикува от деноминацията до днес.

До 1877 г. никакви пари, дори не и за съботното училище бяха събирани в техните църкви в събота. Смяташе се за светотатство да се събират пари в събота. Но в Денвър, Масачузец, аз се противопоставих на тази традиция и събрах първите дарения в събота, на 18 август 1877 г. Аз отидох в Батъл Крик и представих въпроса пред старейшина Уайт и неговата съпруга, които с готовност го одобриха. Това беше прието навсякъде в света и след това е внесло стотици хиляди долари в техната каса. Това отново показва как г-жа Уайт следваше това, което други изследваха и го налагаше.

По този начин Ревю и Хералд от 7 септ. 1916 г. казва: „Тези извадки ще покажат ясно, че този агент (г-жа Уайт) е в помощ като потвърждава заключенията на вярващите, до които те са достигнали в изследването на Писанията.”

Точно така. Г-жа Уайт просто следваше другите и „потвърждаваше” това, което другите изследваха, и това е всичко, което тя някога е правила. В Лейк Юниън Хералд, 1 ноември 1916 г. срещаме друго добро доказателство за това. Разказва се как един брат (Уейн) в продължение на десет години разработваше план, за събирането на средства за мисиониране, като продаваше (това, което сега те наричат „Събиране на жетвата”) книги. Тази програма имаше голям успех. Днес тя е един от техните установени планове за събиране на пари. След като г-н Уейн разви този план в успех, г-жа Уайт се появи и го потвърди. В списанието се казва: „Скоро след привеждането на плана в действие, сестра Уайт писа на брат Уейн за светлината, която Бог и е дал относно този план, като го налагаше напълно, като такъв, който е в хармония с Божия ум.”

Тук отново виждаме потвърждение на старата история. Някой създава успешен план, след това г-жа Уайт получава вест относно него.  Заедно с нея, Господ винаги се появяваше след събитието, със своите инструкции!

Но най-важната част от тяхното дело е разпространяването на техните публикации. В Свидетелства, том 9, стр. 65, г-жа Уайт казва: „През нощта на 2 март 1907 г. много неща ми бяха открити относно стойността на нашите публикации” и незначителния труд, който е полаган за тяхното разпространение. Каква е причината за това откровение? На същата страница тя казва: „Аз прекарах следобяда на 2 март, съветвайки се с брат и сестра С. Н. Хаскел.” Следващите две страници ни казват за товара, който Хаскел е чувствал относно този въпрос, и относно неговите планове да придвижи напред това дело. Хаскел беше напълнил ума и със своите идеи и планове и след това, през нощта, която следваше събранието им тя имаше неспокоен сън, и получи „откровение”, което енергично поддържаше плана на Хаскел. Така беше от началото до края.

Това е мястото, където нейните откровения бяха в голяма служба на църквата. С право те твърдят, че без нейните „свидетелства” църквата нямаше да успее. Водещите братя изследваха доктрините и приготвяха планове, след което тя следваше с „Божествено откровение” като налагаше всяко едно от тези. По този начин всяко едно от тях получи Божественото одобрение. Те не могат да посочат дори едно нещо, което да не е утвърдено по този начин.

Вземете за пример техния Tract and Missionary Society. Старейшина Хаскел е първият, който започна това. Д-р Келог препоръча силно здравната служба. Г-жа Уайт ги последва, като потвърди това. По този начин се постъпваше с всяка стъпка, която беше предприета.  Тези илюстрации показват, че тя е била водена от хора, а не от Бог в своите свидетелства. Водачите на движението обърнаха това обратно и казаха, че тя е водела движението във всяка стъпка, което е напълно невярно. Те правят това, за да издигнат нейните свидетелства, за да могат да продължат да прокарват своите планове чрез тях. 

Никога в историята от Адам до сега, Бог не е избирал необразован мъж или жена като водачи в нито една от кризите или реформациите в църквата. „И Мойсей беше научен на всичката египетска мъдрост, и бе силен в слово и в дело.” (Дея. 7:22) Ездра, „бе книжник вещ в Мойсеевия закон” (Ездра 7:6) Той беше доверен приятел на царя. Неемия беше виночерпец на царя, което беше висок пост. (Неем. 2:1) Агрипа каза на Павел: „Голямата ти ученост те доказва до лудост.” (Дея. 26:24) Християнската църква дължи повече на Павел, отколкото на всичките останали апостоли. Той беше великия образован ръководител на младата църква. По време на Реформацията, всичките реформатори бяха всред великите учени на века, хора, които имаха голямо влияние всред управляващите и народа. Това бяха Лутер, Меланхтон, Еразъм, Цвингли, Кнокс и много други.

Джон Уесли, великия английски реформатор, бащата на методизма, произлизаше от царското семейство, беше завършил в Оксфорд, Лондон, най-високото учебно заведение в английско говорещия свят. Той беше мъж с огромно влияние и беше зрял учен. Неговите трудове са събрани в седем тома, освен многото химни, „Записки върху Новия завет” и много други.

Г-жа Уайт не притежава нито един от знаците на велик реформатор. Нейните книги, които са от общ интерес, са лесно доказани като копирани от други автори, и изгладени от нейните асистенти. Вижте главата, която се занимава с нейното плагиатство. Тя никога нямаше влияние в управляващите среди и обществото, както всички останали реформатори от Мойсей до Уесли имаха. В своите последователи тя е вляла капка по капка силен сектантски дух, и вражда към всички останали църкви, както тук, в САЩ, така и на мисионските полета, така че те са приети като препятствие за християнското дело. След седемдесет годишен период на изпит, г-жа Уайт е приета от християнския свят, като фалшив учител, а също така от най-посветените и искрени християни в това дело. Г-н Муди, един откровен адвокат на доктрината за второто пришествие на Христос, осъди цялото им движение. Трябва да има някакви добри причини за всичко това.

Годината 1846 отбелязва повратна точка в нейния живот. На 30 август тя се омъжи за Джеймс Уайт и адвентистите от 1844 г. Той беше шест години по-възрастен от нея, здрав, силен и по-добре образован. Тя беше болнаво деветнадесет годишно момиче, без никакви пари. Следващите години показаха, че старейшина Уайт беше проницателен, виждащ бъдещето бизнесмен, със силна доминираща воля, роден водач. В труд озаглавен „Виденията на г-жа Уайт” стр. 25, 26 Е. Р. Уудуърд, от Портланд, Мейн, дава следната оценка за относителната умствена сила на г-н и г-жа Уайт:

„Вижте това впечатлително момиче, религиозна до крайност, нервите и са отслабнали и разбити от обстоятелство в нейното детство точно когато преминаваше през първата физиологична и психична промяна в живота си, влизаща в близка връзка с този доминиращ ум – и това се случи във време, когато самия въздух беше претоварен с религиозна възбуда, отежнен от горчивото и безнадеждно разочарование.”

Какво естествено влияние можеше да има този силен, господстващ ум над това малко, слабо момиче е лесно да се види! В по-късните години човек трябваше да бъде за късо време в семейството им, за да види, че този ум беше върховен и че тя често трябваше да му се покланя. Често съм го чувал да и говори остро, докато тя не се защитаваше.

Старейшина Дж. Н. Андрюс ми каза веднъж, че той присъствал в дома им, когато г-жа Уайт е прочела умерено свидетелство на порицание на своя съпруг. Той каза: „Елън, дай ми това нещо.” Тя му го подала, той го взел и хвърлил в огъня.

Старейшина Уайт обаче можеше ясно да види, че ще бъде в негова полза, да получи Божественото одобрение на всички свои планове, затова от самото начало, той непрекъснато подкрепяше нейните видения. Той не толерираше в другите дори най-малкото съмнение в истинността на нейните видения, въпреки че самият той имаше малко уважение към тях, когато го порицаваха. В първото издание, на „Думи към малкото стадо” (1847 стр. 13) той представя аргументи относно видения в последните дни. Така че още от самото начало, г-жа Уайт получи влиянието и одобрението на своя съпруг да вярва, че нейните видения бяха от Бог. Това помогна на нейната колеблива вяра.

В същата тази година (1846) старейшина Бейтс подкрепи нейните видения. Той притежаваше много по-голямо влияние, отколкото старейшина Уайт или неговата съпруга. Самият той беше мечтател, визионер и се доверяваше на сънища и видения. Той казва: „Следващото нещо, което мога сега да си спомня, беше следващия сън.” (Минали и настоящи опитности, стр. 75, 1848 г.). След като самия той виждаше видения, той прие с готовност виденията на г-жа Уайт. Той беше първия мъж с някакво влияние, който направи това. Това насърчи много г-жа Уайт и разшири нейното влияние.

В същото време старейшина Бейтс наложи на г-жа Уайт и нейния съпруг необходимостта от пазене на съботата. Въпреки че в началото те не я смятаха за важна, те я приеха.

Г-жа Уайт представя илюстрация, как нейните свидетелства бяха давани, за да потвърдят това, от което ръководителите на движението имаха нужда. През 1867 г. първата сграда на Реформирания здравен институт, (санаториума), беше планирана и строежа и започна в Батъл Крик, Мичиган. Старейшина Уайт беше болен и на далеч от дома си. Така че старейшина Лоугбороу и други започнаха строежа. Строежа се нуждаеше от пари. Както винаги, те отидоха при г-жа Уайт и поискаха свидетелство за църквата, за дарения. Парите бяха доставени според заповедта. Ето няколко изречения от нея:

„Беше ми показано, че това е достойна инициатива за Божия народ и те трябва да се включат в нея.” Нашите братя трябва да имат собствена институция.” „Специално тези, които имат средства, ще трябва участват в този проект.” (Свидетелства за църквата, том 1, стр. 4921 494)

В продължение на няколко страници тя подтиква братята да изпратят своите средства, за издигането на тази сграда. Отново и отново тя повтаря: Беше ми показано!” – което означава ясно, Боговдъхновено откровение. Парите пристигнаха. Аз дадох двадесет и пет долара и все още пазя разписката за тях. Строежа започна и първия етаж беше изграден, когато старейшина Уайт се завърна. Той беше разгневен, защото не беше планирал и не беше ръководил строежа. Първият етаж трябваше да бъде развален, всеки камък беше свален на земята. След това той го издигна отново, по различен начин със загубата на 11 000 долара от Божиите пари.

Това постави г-жа Уайт в затруднено положение. Той изискваше ново свидетелство, което да отрече първото. Смирено, тя трябваше да се подчини и тя го направи. Ето нейното признание:

„Това, което се вижда в Свидетелство 11, относно здравния институт, не трябваше да бъде дадено, докато аз можех да напиша сама всичко, което съм видяла относно него... Те (ръководителите от Батъл Крик) ми писаха, че влиянието на моето свидетелство, относно института, беше необходимо веднага, за да насърчи братята относно въпроса. При тези обстоятелства аз подчиних моето решение на това на другите и написах това, което се появи в № 11 относно здравния институт... това, което направих беше погрешно.” (Свидетелства за църквата, том 1, стр. 563)

Това показва, че г-жа Уайт е била повлияна от ръководителите на църквата, за да пише свидетелства точно както те искаха, да ги използват за събирането на пари. След това, при настояването на г-н Уайт, тя написа друго свидетелство, признавайки, че първото беше погрешно. Бог наистина ли и даде това свидетелство? Той върши ли неправилни неща? Как и беше „показано” това, което тя казва, че е „видяла”? Вижте контролиращото влияние на съпруга и над нея. Тя се отказа от думите си, за да задоволи неговото желание да доминира във всички неща.

Говорейки за тази сделка, д-р Келог, в отговор до проучващ случая комитет казва: „Това беше срамно нещо, престъпление, разрушавайки вече изграденото, без да има друга причина за това, а само защото не бяха се консултирали с Джеймс Уайт.” Но чрез своите свидетелства, г-жа Уайт постави Божествено одобрение на всичко.

След смъртта на своя съпруг в 1881 г. г-жа Уайт започна да работи в Европа, в компанията на няколко от водещите мъже. Тук тя посети Англия, Германия, Франция, Швейцария, Италия и Холандия, когато тяхното дело там прохождаше. Нейното влияние, чрез даването на Божествено одобрение на делото, помогна за изграждането на ревност в работещите. Тя остана там в продължение на две години.

Завръщайки се в Америка, тя работи тук, както обикновено до 1891 г., след което отиде в Австралия. Тя остана там в продължение на девет години, като посещаваше различните колонии и насърчаваше работещите в тях. Също така тя се отдаде на писателска дейност. Тук, както и на всякъде другаде, нейния „Божествен авторитет” беше от голяма помощ, в потвърждение на плановете и делата на работещите в делото.

През 1900 г. на седемдесет и три годишна възраст тя се завърна в САЩ, като все още беше пълна със сила.. През 1901 г. тя предприе пътуване през южните щати, посещавайки местата, където делото е започнало. Също през тази година тя посети Генералната конференция.

По същото това време имаше бунт и разцепление в делото, в главната квартира в Батъл Крик, Мичиган, където техните най-големи и най-важни институции бяха установени. Д-р Дж. Х. Келог, главен ръководител на техния санаториум, беше човек с влияние и той имаше много приятели. Г-жа Уайт се опита да го владее, както беше направила с много от останалите. Но той беше много по-силен от нея. Тя го осъди с безмилостни термини. Резултатът от това беше, че санаториума и много хора с влияние напуснаха деноминацията. След това г-жа Уайт настоя главната квартира на църквата да бъде преместена от този бунтовен град.

През 1902 г. санаториума и неговата голяма печатница бяха изгорени до земята. Дали това беше случайност, дело на провидението или нещо друго, остава неотговорен въпрос.

В началото г-жа Уайт определи тези огньове като мистериозни и забрани всякакви опити за обясняването им. В Свидетелство, което датира от 20 февр. 1902 г., скоро след изгарянето на санаториума тя казва: „Нека никой не се опитва да каже, защо беше позволено на това бедствие да дойде... нека никой не се опитва да обясни това мистериозно провидение.” Но по-късно, в 1903 г. тя нарече тези огньове „присъди” и обвини братята за това, че не са се опитали да открият тяхното значение. Тя казва: „В бедствията, които постигнаха нашите институции в Батъл Крик, ние виждаме порицание от Бог. Нека не подминаваме това порицание небрежно, като не се опитваме да разберем неговото значение.” „Бог нямаше да позволи на огъня, да засегне нашите институции в Батъл Крик без причина. Ще оставите ли Божието провидение да отмине, без да се опитате да разберете какво означава? Бог иска от нас да изследваме този въпрос.” (Специално свидетелство, серия Б, № 6 стр. 6, 11, 33)

В 1905 г., тяхното следващо по големина издателства, разположено в Маунтин Вю, Калифорния, на петдесет и пет мили южно от Сан Франциско беше разрушено от земетресението в тази година. Нова сграда беше издигната. Но през следващата година тя също беше унищожена от пожар. Г-жа Уайт беше най-тежко засегната от този пожар. Илюстрации за някои от нейните големи книги, за които тя плати хиляди долари на художник от Ню Йорк, небрежно са били оставени извън мястото за съхраняване на ценности и бяха напълно унищожени. След това г-жа Уайт каза много малко относно тези пожари, като „присъди” от Бог. Този път светкавицата падна твърде близко до нея.

На 24 април, 1911 г. в тяхната печатница в града Вашингтон, преживя 28 000 доларов пожар. Независимо къде отиваха, пожарите ги следваха!

След възстановяването на санаториума в Батъл Крик, водещите братя, които бяха подкрепени от г-жа Уайт, се опитаха да го откъснат от влиянието на д-р Келог и да го поставят под Божествения контрол. Тя казва: „Нашите водещи делото братя, мъжете на официални позиции, трябва да разследват позицията на санаториума в Батъл Крик и да видят дали Бог може да го контролира от небето.” (Свидетелства, серия Б, № 6 стр. 33) Но, водещите братя решиха, че Бог не може да го контролира, така че го изхвърлиха през борда. След това г-жа Уайт произнесе повече присъди над осъдения град, като нито една не е била изпълнена.  

Подкрепени с нейните свидетелства, ръководителите поведоха решителна кампания, за смазването на д-р Келог. По време на събрание, старейшина А. Дж. Даниелс, президент на Генералната конференция каза: „Д-р Келог притежава властен дух, който трябва да бъде пречупен.” Това показва духа, който водеше, както нея, така и тях. Но в този случай, техните усилия пропаднаха. Те просто изгубиха д-р Келог, техният най-забележим и способен лекар, и техния най-голям и най-добре оборудван санаториум, който беше изграден от гения и неуморния труд на д-р Келог.

В продължение на няколко години г-жа Уайт остана предимно в Калифорния, посещавайки делото на различни места, но прекара голяма част от времето си, пишейки. През 1905 г. тя посети Генералната конференция в града Вашингтон. След това, тя се завърна в Калифорния. Тук тя написа следното: „Когато бях в Лома Линда, Калифорния, на 16 април, 1906 г. пред мен премина най-забележителното видение.” (Описание на живота на г-жа Уайт, стр. 407 издание 1915 г.) Тя е стояла на едно възвишение, заедно с един ангел. Тя видя големи сгради да се срутват, тя видя ужасното унищожение и чу плача на умиращите. „Разрушаващите ангели на Бог извършваха своето дело” – каза тя. Два дни по-късно, Сан Франциско беше разрушен от земетресение точно както тя беше видяла. Но къде е мястото, на което тя споделя това предупреждение? Тя не казва нищо преди следващия земетресението ден. На стр. 409, в същата книга, тя казва: „Отне ми много дни, за да напиша част от това, което ми беше открито през тези две нощи.” Забележете: Тя не каза нищо от това, което ангела и е показал, преди събитието да се случи. Защо ангела не и каза за кой град става въпрос и кой ден? Защо тя не сподели това на следващия ден? Явно, това „нощно видение” е мисъл, която и хрумна по-късно, когато беше безопасно да я сподели. Но, това не беше проблем, за нейните последователи. След проблемите в първите години, тя внимаваше относно споменаването на дати или места, докато събитието беше изпълнено.

Това земетресение, което беше толкова близко до нея, я уплаши и затова веднага тя написа: напуснете градовете, напуснете градовете, това е вестта, която Господ ми дава.” (същата страница)

През 1909 г. г-жа Уайт отново посети Вашингтон, където присъства на Генералната конференция и взе активно участие в нея, въпреки че беше на осемдесет и една години. По своя път обратно към Калифорния тя посети различни места, на които както обикновено проповядваше.

По време на останалите шест години от живота й, тя беше твърде слаба, за да пътува, така че прекара времето си в писане на книги с помощта на своите помощници. Знае се, че за дълги години, по-голямата част от материалите за нейните големи и важни книги, беше събрана, подредена и написана от нейните асистенти. Тя само ръководеше работата. Нейният биограф признава това. Той казва: „Тя намери време, за да ръководи, повторното преглеждане на „Кратки описания от живота на Павел.” (Описание на живота на г-жа Уайт, стр.434) Така че до голяма степен тези книги бяха произведение на други, като тя само „наблюдаваше” оформянето им. Бяха ли тези помощници също вдъхновени? Днес тези книги са приети като непогрешимо правилни от нейните последователи, до една вдъхновени от Бог!

Информирани сме от близките и роднини, че по време на крайните години от живота и когато тези важни книги са били подготвяни, тя почти не можеше да разпознае близките си приятели, нито посетителите, които я посещаваха дневно. Когато тя се опитваше да проповядва в църквата, която посещаваше, тя непрекъснато повтаряше едно и също нещо и трябваше да и кажат, кога да спре. Нито една от тези слабости не се среща в композициите на нейните книги от това време, тъй като, както повечето от ранните и творби, те бяха подготвени от други хора. Явно нейното „наблюдение” не може да е добавило много поради умственото и състояние в това време. 

Накрая тя преживя съдбоносния нещастен случай, падайки в своя дом на 13 февр. 1915 г., което доведе до нейната смърт на 16 юли 1915 г., на почти осемдесет и осем годишна възраст.

След нейната смърт водачите на деноминацията възхваляват „свидетелствата” й и нея повече от преди. Те насърчават всеки член да закупи пълен комплект от нейните книги. На последната страница на един от техните съботно училищни уроци, за 1915 г. те казват: „Сега можете да се сдобиете с пълните писания на г-жа Елън Г. Уайт, за сума, която ги поставя в досега на почти всяко семейство.” Скромната сума, за която са предложени е: с подвързия от плат, 18:60 долара, а с кожена подвързия 26:00 долара – много по-скъпо, отколкото добра Библия с кожена подвързия.

Какъв е общия ефект от нейните „свидетелства”? Те притежават тенденцията да създават в нейните последователи дух на шпиониране, намиране на грешки, критикуване и съдене един другиго. Този дух е зароден в почти всички членове, а също така и ограничено, тесногръдо враждебен дух към всички църкви, което не им позволява да си сътрудничат с други християни в евангелското дело. В същото време те използват всяко възможно средство, за да печелят за себе си членове от тях. Според тях всички останали църкви са „Вавилон”, който е „паднал, защото отказаха да подкрепят Милър.” В Ранни писания, Елън Уайт казва: „Аз видях, че нито младите или възрастните трябва да посещават техните събрания.” (Добавка, стр. 37) Не е за учудване, че нейните последователи са ограничени, тесногръди и единствени.

В частта с некролозите, в Ревю и Хералд, от 5 август 1915 г., скоро след нейната смърт беше отпечатан некролог от старейшина М. С. Уилкокс, който казва: „Нейното сърце беше изпълнено с милосърдие за великите протестантски деноминации, които не можеха да видят всичко, което тя видя.” Горния цитат опровергава това, а също така нейните идеи относно „затворената врата”, които тя поддържаше за дълги години, осъждаха „великите протестантски деноминации” и ги поставяха извън Божията милост. До края на живота си тя използваше израза „падането на Вавилон” за тях.

Цялата сила на живота и беше посветени в изграждането на секта и разпространението на сектантски идеи. Тя изгради високо средната разделителна стена между своите последователи и останалите вярващи в Христос.

Тя беше егоистична и от време на време обичаше да се хвали. Нейните писания, които тя писа до своите последователи са препълнени със забележки за нея, за нейните болести и как много често тя беше изправяна от болничното легло, за да посети определени събрания. Явния обект в това е желанието да възбуди симпатия и да накара последователите си да я смятат за специален обект на Божието провидение.

Като претенции на нейното самохвалство следния цитат е добър пример: „Аз мога да потвърдя, че съм най-посветена от всеки, който е жив в делото.” (Свидетелства, том, 1, стр. 581)

„Нека те хвали друг, а не твоите уста, - Чужд, а не твоите устни.” (Притчи 27:2)

Когато прокарваше реформи, които по естество бяха фанатични, тя беше склонна да приеме крайни позиции, които въпреки че на времето си бяха представени като основани на Божествено откровение, по-късно тя трябваше да се откаже от тях или да ги модифицира радикално.

С приятелите си тя беше общителна, тя беше приятен събеседник. Но тя никога не толерираше въпроси относно своя авторитет, или каквото и да е съмнение в нейното вдъхновение. Тези двете веднага възбуждаха нейния възможно най-голям гняв.

Тя признава, че е променяла вестите, за които казва, че Бог и е давал за други хора и никога не беше съвсем сигурна, че ги е написала правилно. Първоначално тя казва: „Когато бях задължена да предам вестите, много често аз ги смекчавах, и ги нагласявах така, че да изглеждат колкото се може по-благосклонни за човека... Беше много трудно да предам ясните, язвителни свидетелства, които Бог ми даваше.” (Свидетелства, том 1, стр. 73) в Свидетелства, том 5, стр. 19 тя отрича да е правила това нещо. Тя казва: „Аз не задържам нищо. Аз не смекчавам нищо, за да задоволявам техните идеи, или да извиня дефектите в характера им.”

По-късно, когато тя стана по смела и строга в своето дело, тя каза, че Бог щеше да „одобри”, ако тя „беше заела по-строга позиция и е била по-сурова.” (Свидетелства, Том 1, стр. 318)

Накрая, в 1901 г. тя каза: „Аз съм писала много остри неща... Може би това се дължи на факта, че съм писала твърде строго.” (Един Отговор, от д-р Чарлз Е. Стюарт, стр. 54) Тогава, кога е момента, в който тя е писала правилно? А какво се казва за пророк, който се осмелява да променя Божията вест? За да изяви себе си, тя беше склонна да бъда рязка и сурова.

В своите забележки за нейния живот старейшина Уилкокс продължава и казва: „Г-жа Уайт се мъчеше да накара хората да гледат към Бог за ръководство в трудностите, а не към нея, или който и да е друг човек.” Това е твърде далеко от истината. Тя учеше последователите си да гледат непрекъснато към нея за ръководство и инструкции, за всяка стъпка и всеки детайл в живота. Това е истина, защото тя претендираше за вдъхновение на всичките си писания и че тя беше Божия специален „вестител” за този век.

Отново старейшина Уилкокс казва: „Г-жа Уайт никога не е претендирала за или приемала ръководната роля всред своите последователи.” Точно обратното е истина. Тя вършеше и двете. Най-високите постове в деноминацията бяха подчинени на нея. Както папата в Рим, в средните векове, нейната сила и влияние в църквата нарасна, докато тя стана върховен водач. Тя поставяше и сваляше президенти на Генералната конференция с дума или с едно драсване на перото. Тя беше тази, която казваше кой да запълни дадено място и кой не. Тя казваше къде да се купува и строи, и къде да не се купува и строи. Ако тя кажеше: „Направи го” – нямаше човек в цялата деноминация, който можеше да и се противопостави, въпреки че това означаваше загубата на хиляди и десетки хиляди долари.

Същият писател казва по-нататък, че нейните свидетелства не бяха: „тояги, за да осакатяват, нито кинжали, за да унищожат душите.” Това също е невярно, тъй като много от тях бяха написани по поръчка и използвани по този начин.

Четейки следващите глави в книгата, много пъти читателя ще бъде впечатляван от тези доминиращи характеристики в нейния живот, свързани с неограничена ревност от крайно религиозно естество.

Накрая, в 1911 г., само четири години преди нейната смърт, както вече споменахме, претенцията за безпогрешност беше потвърдена за г-жа Уайт и нейните писания. Това е местната връхна точка за претенциите, които вече бяха изявени за нея и които самата тя беше направила.

Съвсем подходящо публикуването на тази претенция беше написано, за да смълчи еретиците и отпадналите от вярата. По-висока претенция не е била представяна дори за папата в Рим. Както претенцията за непогрешимостта на папата беше направена в по-късните години на католическата църква, също така претенцията за г-жа Уайт дойде в по-късните години на нейния живот и едната не е по арогантно от другата. Доколкото е известно, тя никога не опроверга това твърдение, дори до деня на нейната смърт. Нейният син, старейшина Уили К. Уайт го потвърди.

Но разумно мислещите личности виждат, че г-жа Уайт допусна грешки; че много често, че твърде често тя беше повлияна от една личност, срещу друга, и че тя получаваше своята информация от хора, а не от Бог. Случаите бяха толкова ясни и толкова много, така че не може да има съмнение относно тях. В такъв случай тези личности трябва да не възразяват на това, в което се съмняват или не са вярвали, или да се бунтуват и да напуснат деноминацията. Затова през годините много хора напуснаха деноминацията, а други преглътнаха съмненията си и останаха.

Ние можем да изпишем страници, само с имената на проповедници, редактори, учители, лекари и мисионери, които напуснаха църквата поради неверие във вдъхновението на писанията на г-жа Уайт. Колкото до обикновените членове, тяхното число е легион и бързо се увеличава. Цели църкви също напуснаха. Основната характеристика е, че много от тези, които някога са имали пълна вяра в г-жа Уайт и след това са я изгубили, с това изгубиха пълна вяра в религията. Това е един от тъжните, но неизбежни резултати на култовете, които са основани на такъв фанатизъм. Това е причината за атеистите, които се срещат в държави, които някога са били силни католически държави. След като са изгубили вяра в папата и църквата, която претендира, че притежава единственото средство за спасение, не знаейки на къде да се обърнат и да положат своята вяра и доверие, те предават всичко. Същата тенденция към неверие се забелязва в Юта, между съмняващите се мормони.

В този случай много бивши, невярващи адвентисти могат да бъдат открити там, където Адвентистите от седмия ден са работили. Батъл Крик е ужасен пример за това.

Очаква се силно влияние, което да привлече и задържи хиляди хора във вярата, чрез службите и финансовите възможности, които сега са предложени на хора с обикновени възможности и много малко обучение. Тези желани позиции затварят очите и заглушават съвестта, така че явните грешки на г-жа Уайт да бъдат подминати и вниманието да бъде насочено към други неща, в които те се чувстват сигурни.

Следващите страници на тази книга посочват детайлите за някои от най-ярките от тези грешки и неуспехи, чрез неоспорими факти, които водачите на деноминацията са се постарали да скрият по най-усърден начин от техните последователи.

Въпреки всички тези грешки и неуспехи, Адвентистите от седмия ден твърдят, че г-жа Уайт е равна на великите пророци на Бог, които някога са били изпратени до човечеството. Но ако тя не беше по-долна от никой от пророците в отминалите векове, защо Бог не и даде някои препоръки, както направи с тях? Тя никога не направи поне едно чудо, никога не каза, че е направила, никога не се осмели да каже такова нещо. Пророците в древността направиха много чудеса. Ако Божията сила беше с нея, защо не виждаме никакво осезаемо доказателство за това?

Според нейното собствено свидетелство, тя е трябвало да бъде излекувана много пъти, но тя нямаше сила, да лекува други. Нейният най-голям син, Хенри, силно, здраво момче, на седемнадесет години се разболя отведнъж. Тя и съпругът и се молиха искрено за него, но той умря. Нейното последно дете се разболя и много скоро след това умря. Нейният съпруг настина, разболя се, моли се за себе си, но изведнъж умря на шестдесет и една години. Тя се молеше за други, които умряха. Тя не притежаваше повече сила, за да лекува болните, отколкото който и да е обикновен християнин.