"Защото много лъжепророци излязоха по света."(1Йоан 4:1)

Писанията на Елън Уайт не са

директно откровение от Бог

от W.W. Fletcher (1879-1947)

The Signpost, Vol. 22, No. 4, 1988,

Редактирано от Keith Moxon

Деноминацията следваше погрешен курс, чрез пренебрегване, избягване или отричане на факта, за погрешните учения в раните години. Ако нашите вярващи знаеха всичките факти, те нямаше да продължават да смятат свидетелствата за безпогрешни. Но фактите не бяха познати. Те бяха прикрити. Казвайки това, аз не повдигам укорително обвинение срещу никого. Аз не казвам, че всички, които помогнаха за създаването на тази ситуация и нейната продължителност, са го направили преднамерено. Голяма част се дължи на преобладаващото чувство, че свидетелствата трябва да бъдат подържани и да се вярва в тях като вдъхновени, въпреки че те не можеха да устоят на най-сериозните препятствия и доказателства за противното. Изглежда, че много хора вярваха, че сме длъжни да си затворим очите за най-ясните знаци, че сестра Уайт поддържаше погрешни идеи и преподаваше доктрини, които не бяха в хармония с Библията, и че елиминира пасажи от своите писания и ги промени, поради същата ясна причина, че тя беше подържала погрешни позиции и беше принудена да ги изостави. Тези промени са направени дори и в тези части, за които се казва, че са били вдъхновени видения. Аз знам, че е направен опит да се отрече това, но той е напълно безполезен.

Доказателствата за промяна в ученията на сестра Уайт по въпроса за светилището са поразителни и неоспорими. Избягването на силата на фактите в този случай, от тези, които ги знаят, много често се дължи на слабост, а не на упоритост, но тази слабост е осъдителна, тъй като никой адвентен проповедник не е свободен от отговорността, да се изправи пред фактите, които споменахме, да ги претегли и да предпази църквата от заблуда.

Вместо фактите, в случая, който е бил представен пред нашите вярващи, не е била представена важна информация и неприятните факти са били отречени. Това не е право. Много от нашите проповедници са били държани в невежество относно тези факти за дълъг период от години. Настоящият писател е бил свързан с организираното адвентно дело в продължение на почти четвърт век, преди да научи истината относно елиминирането на пасажи от „Ранни писания”. Тази информация е трябвало да ни бъде представена по правилен начин. Правилно ли е нашите проповедници, тук в Antipodes, и в другите краища на света, да бъдат окуражавани и дори да се изисква от тях да говорят за вдъхновението и непогрешимостта на „Свидетелствата”, и в същото време да им се отказва важна информация относно същата непогрешимост? Със сигурност това не е правилно. Във връзка с пророкуване ние сме напътствани „да изпитваме всичките неща” и да приемем само това, което е добро. Невъзможно е да докажем естеството на дара, когато важна информация е задържана и само това, което е от полза за твърдението е представено и записано, а всичко, което е неблагоприятно е задържано или елиминирано, тогава нито проповедника, нито църквата е в позиция да отсъди или да докаже каквото и да е.

В ранните години на делото сестра Уайт поддържаше идеята за „затворената врата” на службите в светилището и тя правеше това с авторитета на своите видения и в името на вдъхновението. Всеки един от пионерите през тези години поддържаше идеята за „затворената врата”. Когато изтече достатъчно време, за да се докаже, че идеите, които се подържат са погрешни, те бяха модифицирани и ревизирани. Важни пасажи, поддържащи идеята за „затворената врата” бяха извадени от книгата на сестра Уайт „Ранни видения” или обяснени чрез забележки казващи, че те не са подържали тази идея. Беше представен редакторски предговор, казващ, че в това издание: „не са били направени поправки на оригиналната творба, освен прибавянето на нова дума тук и там или изречение, за да може идеята да бъде представена по-добре и никаква част от творбата не е била съкратена”. Това със сигурност не беше истина, в сравнение с оригиналната публикация на ранните й видения и в следствие на това, този предговор беше много подвеждащ.

По-късна публикация, която твърдеше, че представя история на издигането и прогреса на движението, отрече напълно, че адвентистите от седмия ден, някога са проповядвали доктрината за „затворената врата”. Това беше отричане на истината. Авторът, цитирайки публикации от ранните дни, в някои случаи изпусна цитати, които щяха да открият факта, че в това време братята подържаха „затворената врата”. Книгата, за която говорим е все още в печат и разпространявана от издателските агенции.¹

Този курс на действие, е бил подържан до настоящето време, като във водещите църковни вестници и списания са били публикувани статии, отричащи, че „затворената врата” някога е била проповядвана.

Защо е необходимо това извъртане? Защо е това отричане на неоспорими факти, които са засвидетелствани от напечатаните доклади от онова време? Ще бъде ли наистина фатално да признаем, че нашите пионери за известно време са подържали погрешна идея? Естествено, че не! Ние не трябва да се срамуваме от това. Ще бъде достатъчно за нас, да можем да покажем, че не приемайки ранните погрешни схващания, братята са били водени в широкото поле на истината. Защо е това непроменимо усилие за отричане на опитността със „затворената врата”? Отговорът е, че сестра Уайт беше замесена в тази опитност и постави печата на одобрение на своите свидетелства върху това учение.  Ако това е признато, то ще отнеме репутацията на непогрешимост, на настоящите учения на същия автор.

„Няма нищо покрито” обаче „всичко ще бъде открито; и скрито, което няма да бъде познато.”

Фактите са в нашите ранни документи и не могат да бъдат отричани. Сравнително съвременна публикация, „Затворената врата и края на благодатното време”, написана в защита на „Свидетелствата”, признава факта, че пионерите за няколко години са подържали доктрината за „затворената врата”. Този памфлет дори цитира изказвания, направени от автора на „Свидетелствата”, поддържащи тази идея, включващ някои от елиминираните пасажи, като полага усилия да покаже, че сестра Уайт не е имала предвид това, което казва в някои от тези случаи. Появяването на тази публикация е задоволяващо в смисъл, че признава откровено, че доктрината за „затворената врата” е била проповядвана в раните дни на нашето дело, а също така, че признава факта, на определени изваждания на цитати от „Ранни писания” и дори възстановява някои от тях. Това е освежаващо оттегляне от политиката на отбягване и отричане, която беше следвана в много от предишните години.

Защо съществува това много неохотно и сдържано възпроизвеждане на писанията от раните дни? Практически ние сме ограничени с неопределеното уверение, от тези, които имат достъп до ранните томове, че всичко е наред, че пионерите не са проповядвали „Затворената врата”, или ако те са я проповядвали, сестра Уайт не я е проповядвала, или ако сестра Уайт я е проповядвала, тя не е правила това чрез авторитета на виденията, или ако е правила това чрез авторитета на виденията, тя няма предвид това, което всъщност казва! От друга страна, някои хора публикуват самите думи на пионерите и сестра Уайт, върху тази тема, като ги публикуват в голям тираж и с детайли.² Защо Генералната конференция не се занимае с това нещо? Защо една от нашите печатни къщи, не възпроизведе всичко от публикуваното в тези ранни години? Това ще осигури оригиналните творби за изследване и ще снабди с ценни материали за историята на нашата деноминация, училищата и колежите.

Докладът, който беше приет от комитета на конференцията на австралийския съюз, следва обикновената практика за следване на благосклонните страни в нейното дело и пренебрегват тези страни, които ако са правилно претеглени ще докажат, че тя беше объркана в своята претенция, че е канал за директно откровение от Бог.

Нейният незаконен авторитет е нараняващ

Аз не отричам положителните й качества. Ясно насочените свидетелства на сестра Уайт за порицание на греха, нейното безкомпромисно и убедително изискване за жизнена святост, свят живот и непоколебимо посвещение на делото на Христовото царство, винаги са ме впечатлявали дълбоко. Но поради тези неща, аз не мога да затворя очите си за доказателствата, че претенцията й за Боговдъхновеност, в най-високия смисъл, беше погрешна. Аз не мога да отсъдя точно колко голяма е нейната отговорност за тази грешка. Изглежда, че тя беше искрена в грешката си. Но дори и това заключение не оправдава нейното поведение във всяко отношение във връзка с нейните писания. Изглежда, че тя беше откровена, ревностно-духовна християнка. Бог е много милостив и милостиво благославя и използва своите деца, независимо от грешните идеи и техните често повтаряни погрешни действия.

Също така и някои от тези, които участваха в игнорирането, покриването или обяснението на фактите, които ако бяха известни, много скоро щяха да предизвикат голяма промяна на твърденията, които бяха направени за нея. В много случаи, това се е дължало на погрешното разбиране за задължение и от страх, че съмнението в Свидетелствата, поради тези факти, ще бъде проява на неверие и по този начин противно на Бог. Но това не е неверие в Библейския смисъл, тъй като вярата, която Бог изисква, е вяра в истината. Не съществува автентично благочестие във вярването на неща, които не са истина. Милостиво Бог е благословил много хора, които с искрено сърце са вярвали в абсолютното вдъхновение на Свидетелствата. Също така милостиво, Той е благословил множество от мъже и жени в други религиозни общности, въпреки погрешните идеи относно някои точки на истина и доктрина, в които упорито са вярвали. Неподходящият авторитет, който и бил прикачен към писанията на сестра Уайт, въпреки всичко, притежава нараняващо влияние. Всяка помощ, която Бог е можел да даде на тези, които са вярвали на изявените претенции или на този, който ги е изявил, трябва да бъде отдадена на Неговата милост, а не на истинността на претенциите. Господ е бил добър към тези, които се боят от Него, независимо от тази грешка, а не поради нея.

Относно нараняващото влияние за което споменахме, съществува тенденция, която поставя на едно ниво  учението на Свидетелствата с това на Библията. На ученията на Библията се гледа като на доказани, когато могат да бъдат подкрепени с изказване от Свидетелствата. Изказване от Свидетелствата е достатъчно всеки път, за да ни възпре от изследването на Писанията, когато те явно казват обратното. Хора, които в каквато и да е степен казват нещо по-различно от сестра Уайт, дори и в най-малките детайли, веднага са смълчани с цитиране на нещо, което тя е казала. Това нямаше да нарани никого, ако всяко нещо, което сестра Уайт написа, беше наистина директно откровение от Бог; но ако сестра Уайт беше сбъркала в някое учение, това вярване обвързваше църквата с тази грешка завинаги. Колкото и доказателства, да се представят от Библията, които се различават от казаното от Елън Уайт, никога не са достатъчни, за да убедят вярващия, относно истината за вдъхновението на Свидетелствата.

Дори относно християнската опитност, много от нашите братя и сестри, са по-запознати с това, което сестра Уайт казва относно опрощение и приемане, и дара на Светия Дух, отколкото с изявленията и обещанията на самата Библия. Изглежда, че те смятат, че цитатите в Свидетелствата са по-ясни и по-разбираеми и по този начин по-сигурна основа за доверие, отколкото тяхното лично разбиране на ученията на Библията. Това е сериозна слабост. Пълната сигурност на вярата извира от доверие в самото Божие Слово. Вярата изисква Божието Слово, за да се облегне на него, а не нещо, което сестра Уайт е казала относно това Слово, независимо колко добро е това изказване. 

Следващият откъс от страниците на списание Министри, може да бъде взето като илюстрация за тази тенденция:

„В работата си с хората, аз непрекъснато използвам  "Пътят към Христос", защото открих, че тази книга отговаря много по-добре на всички нужди, отколкото всичко друго. Разбира се, аз използвам и Писанията, но много от нашите младежи са запознати с Писанията, доколкото се нуждаят от теорията, но те не разбират практичното им приложение и това е, което "Пътят към Христос" им дава. Аз използвам изданието „Армия и флота”, което е много удобно за носене в джоба.”³ След това автора продължава, като представя схема на своя метод на преподаване на различните фази на християнската опитност, като използва "Пътят към Христос", и посочва страница и параграф от тази книга за всички различни въпроси.

Защо „много от нашите младежи не могат да вникнат в практическото приложение” на Писанията, които са свързани с християнската опитност? Главната задача на църквата не е ли да обучава в тези неща? Не трябва ли проповедниците да учат стадото, как да упражняват вяра в оригиналните обещания на Бог, както са записани в Библията, а не да ги обучават да уповават на страница и параграф от "Пътят към Христос" и всяка подобна книга? В църквата винаги е съществувала тенденцията, да добавя някакъв друг авторитет към Божието Слово, нещо, което обяснява по-ясно нещата на хората, за да знаят какво да правят, отколкото да разчитат само на Библията. Фарисеите в древността добавиха традицията към Божието Слово. Римо-католическата църква направи същото. Изказването, което цитирахме по-горе, защитаващо „непрекъснатото използване на "Пътят към Христос", защото... посреща всичките нужди по-добре от всичко друго”, ни напомня за сравнението на д-р ди Бруно на Библията с традицията на римо-католическата църква, в което той, когато одобрява Библията казва, че:от двете за нас традицията е по-ясна и сигурна.”

Пълната история на „Затворената врата”,

сравнена с по-късните опровержения

Целта на тази част е да представи на читателя доказателства, че за период от години, в своята ранна история, Адвентистите от седмия ден поддържаха и проповядваха теорията за „Затворената врата”, разновидност на учението им за светилището, която по-късно беше изоставена като погрешна. Г-жа Елън Уайт поддържаше и проповядваше погрешната идея, въз основа на авторитета, на това, което беше представено като видения дадени от Бог. В следващите години и бил следван погрешен курс, на пренебрегване на тези факти, на отричането им или опити да бъдат оправдани, така че членовете на църквата и проповедниците до голяма степен не са знаели за тях, и по този начин беше предотвратено опознаването на тяхната пълна сила и значение.

Първоначалното учение относно светилището, поддържано от деноминацията от 1844 до 1851 год. беше, че посредническата служба  на Христос за  грешниците в света приключи, след като Той излезе  от първия отдел на небесното светилище в 1844 год. С това приключи времето на изпитанието и Христовото дело на  посредничество само за „целия дом на Израел”, започна във втората част на светилището.  

Говорейки за адвентистите в 1844 год. и непосредствено след това, г-жа Елън Уайт обяснява произхода на доктрината за „Затворената врата” по следния начин:

„След като отмина времето, когато очакваха да дойде Спасителя, те все още вярваха, че идването Му е предстоящо; те твърдяха, че са стигнали до важна криза и че делото на Христос като посредник на човека пред Бога е преустановено. Те вярваха, че според Библията благодатното време за хората ще приключи малко преди действителното идване на Господа в небесните облаци. Това бе съвсем очевидно от библейските текстове, говорещи за времето, когато хората ще търсят, ще чукат и ще викат на вратата на благодатта, но няма да им бъде отворено. И сега се питаха дали датата, на която бяха очаквали Христовото идване, не отбелязва началото на периода, предшестващ го непосредствено. След като бяха прогласили предупреждението за близкия съд, те смятаха, че тяхната работа за този свят е приключила и товарът за спасението на грешниците вече е свален от плещите им. Дръзките и богохулни подигравки на нечестивите им изглеждаха още едно доказателство, че Божият Дух се е оттеглил от отхвърлилите Неговата милост. Всичко това ги уверяваше, че благодатното време е свършило или, както те се изразяваха, “вратата на благодатта е затворена”.”⁴

Също така „Затворената врата” е обяснена по този начин от друг от раните пионери:

„Какво трябва да разбираме, че означава затварянето на вратата? ... Несъмнено, чрез това дело е показано изключването от по-нататъшен достъп до спасителната милост, на тези, които отхвърлиха нейните предложения по време на благодатното време... може ли някой не разкаял се грешник, да бъде обърнат, ако вратата е затворена? Разбира се, че не могат, въпреки че могат да настъпят промени, които хората могат да нарекат обръщания.”⁵

Джеймс Уайт заявява ясно, че братята смятаха своята „работа за света” като „завършена завинаги”. Той също обяснява причините за поддържането на идеята за "затворената врата".

„Много хора признават, че ще трябва да има затворена врата преди Второто пришествие, но малко са съгласни с времето, когато тя беше затворена. Нека прегледаме нашата отминала история, както е отбелязана от притчата за десетте девици (Мат. 25:1-11) и аз вярвам, че ще видим ясно, че не може да има друго време за `затворената врата`, освен през есента на 1844 год.”...

„Когато достигнем до този определен момент във времето, всичката ни симпатия,  бреме и молитви за грешниците престанаха и единодушното чувство и свидетелство беше, че нашето дело за света е приключило завинаги.”

„Тогава небесното царство ще се оприличи на десет девици. Кога? Точно в това време, когато верния слуга дава храна на `ТЕЗИ, КОИТО СА В ДОМА` (не на невярващия свят) и когато злия слуга му се противопоставя и когато историята на пришествието, както е отбелязана в притчата е изпълнена, и `затворената врата` е в миналото. Сега може да видим, че единственото място за затворената врата беше през 1844 год. Амин." 

„Но, казва противопоставящия се: Вратата на милостта няма да бъде затворена, докато Исус не се завърне. Никъде в Библията не се казва, че има такава врата „врата на милостта”, нито ние твърдим, че такава врата е била затворена в 1844 год. `Божията милост пребъдва завинаги.` (Пс. 136) Той все още е милостив към своите светии и винаги ще бъде, а Исус е все още техния адвокат и свещеник. Но грешника, към когото Исус е протягал ръцете си докато беше ден и който е отхвърлил предложението за спасение е останал без адвокат, когато Исус премина в Пресветото място и затвори вратата в 1844 год. Изявената църква, която отхвърли истината, също беше отхвърлена и поразена със слепота.”⁶

„От възнесението до затварянето на вратата през октомври 1844 год. Исус стоеше с широко разтворени ръце на любов и милост, готов да приеме и да защити случая на всеки грешник, който идваше при Бог чрез Него. На десетия ден от седмия месец, 1844 год. Той премина в Пресветото място, където Той е милостив `Първосвещеник над Божия дом.`”⁷

От това кратко изложение от брат Уайт се вижда:

1. Че „грижите и молитвите за грешните” на братята бяха „преустановени”.

2. Че те смятаха своята „работа за света” като „завършена завинаги”.

3. Че те се опитваха да дадат „храна на ТЕЗИ В ДОМА (а не на невярващия свят).”

4. Че докато вярваха, че Бог е милостив към светиите си и винаги щеше да бъде и Исус все още беше техния „Адвокат и Свещеник”, те твърдяха:

5. Че „грешника... беше оставен без адвокат” и

6. Че „изявената църква... също беше отхвърлена и поразена със слепота.”

„Затворената врата” смятана за

„настоящата истина”

Г-жа Уайт заяви, че „За известно време адвентистите бяха свързани чрез вярването в затворената врата.”⁸ Този период на единство беше кратък. Адвентистите, които приеха съботата на конференцията в Албани, Ню Йорк, през април 1845 год., тържествено се отказаха от теорията за затворената врата и възстановиха своето усилие за спасение на не покаялите се. За това те бяха строго порицани от Адвентистите от седмия ден. Последните продължиха да проповядват за затворената врата. В броя от декември 1849 год., на „Настоящата истина” редактора, Джеймс Уайт написа следното:

„Ние все още вярваме това, което някога цялото множество вярваше  и с увереност и енергия проповядвахме на света. Странно е, че много от тези, които изоставиха изпълнението на пророчеството в нашата отминала опитност, са готови да ни припишат фанатизъм и да ни сравнят с шейкърите и др., за това, че вярваме това, което те някога вярваха и за това, че продължаваме да посочваме последователното изпълнение на притчата, във всичките й части, които показват, че вратата е затворена. Тези хора трябва да са последните, противопоставящи се на нашите идеи и да изказват недоволство от липсата на милосърдие в нашите среди, когато самите те безпощадно ни сравняват с отстъпили от вярата, поради това че поддържаме и проповядваме това, което самите те някога вярваха. Когато през 1843 год. пеехме заедно „Моята Библия води към слава” ние пеехме истината. Това не спря в 1844 год. и ни водеше `обратно` през друг път, не, не, ние бяхме водени напред от затворената врата, през ВРЕМЕТО ЗА ЧАКАНЕ и „пазенето на Божиите заповеди” към царството. Слава на Бог, `Моята Библия води към слава.` Амин.”⁹

Адвентистите от седмия ден продължиха да проповядват затворената врата до 1851 год. Те очакваха, че службата на Христос във втората част на светилището ще продължи много кратко време. От факта, че в земното светилище първосвещеника попръскваше омилостивилището с кръвта на жертвата за грях седем пъти, някои хора стигнаха до заключението, че службата на Христос в Пресветото място ще продължи само седем години. След като периода от седем години отмина и нищо не се случи, теорията за затворената врата беше изоставена и доктрината за светилището, такава, каквато е подържана сега от деноминацията постепенно беше оформена.

По времето на периода от 1844 до 1851 година, адвентистите от седмия ден проповядваха затворената врата категорично и без компромисно. Тя беше отличителна черта на тяхната вест. Един от ранните братя, E.P. Butler, (бащата на G. I. Butler, който по-късно стана председател на генералната конференция) написа следното до брат и сестра Уайт:

„След като бях обърнат към `Затворената врата` и седмия ден събота, аз правих опити...  да променя предубежденията в умовете на някои хора, които чувствах дълбоко в своето съзнание. Някои бяха обърнати към настоящата истина и някои предубеждения (вярвам), че бяха премахнати. От разговори с други хора, а също така и от миналия  си опит научих, че адвентистите управлявайки своя кораб и са го потопили. Сега те управляват малките си лодки, лутайки се насам и натам, в опит да заобиколят бедата, но без успех. Затова са предприели да прикрият "знаците", които са останали след себе си."¹⁰

В друго писмо, публикувано в следващото издание на  “Review”, същия автор казва:

Аз бях богато благословен при срещата си с братята вярващи в съботата и "Затворената врата". Те се държат здраво за миналото и защитават нашата настояща позиция. Аз вярвам, че те притежават истината, и Бог ги води чрез Духа си."¹¹

Друг от братята написа следното:

„След представянето им аз приех седмия ден събота и затворената врата, като мое последно прибежище в този тъмен и мрачен ден... След като приех `Среднощния вик`,  `Затворената врата` и `Третата ангелска вест`, като мое последно убежище...”¹²

Тези откъси показват впечатлението, което проповядването на пионерите на адвентното движение оставиха в умовете на слушателите си. Самите водачи наричаха това „Настоящата истина”. Говорейки за някой, който първоначално се противопоставил на доктрините за съботата и затворената врата, сестра Уайт каза: „Аз видях, че в устата на брат Род нямаше измама, когато говореше срещу връзката на настоящата истина със съботата и затворената врата.”¹³

Джозеф Бейтс в брошурата си върху светилището, публикуван в 1850 год. казва: „Така, че настоящата истина на вестта на третия ангел е съботата и затворената врата.”¹⁴

През 1850 год. Хайрам Едсън, Давид Арнолд, Джордж Холт, С. Родес и Джеймс Уайт се обединиха като комитет, за издаването на списание  „Адвентен преглед”. След публикуването на четири издания, на този „Преглед” имаше специално издание, от 48 страници, което съдържаше повече от нещата, които бяха публикувани в първите четири списания. Изглежда, че предмета на това специално издание до голяма степен беше да покаже, че адвентистите, като цяло, в началото са проповядвали затворената врата, че тези, които са се отказали от нея, са се отдалечили от истината и че адвентистите от седмия, чрез запазване на доктрината са верни на истината. Това специално издание на „Адвентен преглед” цитира Джордж Ниибхам, който казва:

„Аз съм и оставам убеден, след десетия ден на седмия месец, че нашата работа за света и неразумните девици е приключила. Аз не мога да отрека това славно движение, като дело на Бог и не мога да достигна до друго заключение. Как можем да извършим нещо добро за тях? Неразумните девици са се завърнали в свои стари църкви, където продават масло и ни призовават да ги последваме, а света е там с тях, за да закупи малко масло. Трябва ли да отидем при тях с надеждата, че можем да извършим добро дело за тях? Не, освен ако искаме да умрем!”¹⁵

Дж.Б Кук и затворената врата

„Бог никога не е планирал всичките, явно щастливи `десет`, да влезат в царството – повече, отколкото е планирал да приеме целия Вавилон в небето. Този, Който каза: „Излезте от нея” – е открил факта, че `пет от девиците нямаха достатъчно масло в съдовете си`. Такива като тях ще искат `вратата` да бъде отворена, след като вече е много късно.”

„Кръстът на очакването беше голям – кръстът на забавянето още по-голям, поради укора, който беше приписан на вярата, след изминаването на времето. Среднощният вик беше най-големия и най-високия от всичко. Той ни раздели видимо от света и ние предполагахме, че той беше последен... Кръстът стана много сладък, за мен той означаваше повече, отколкото само думи – и все още кръста на затворената врата се издига над всичко, което е било преди него. Светът, плътта и дявола няма да се съгласят, че вратата е била затворена. Тя довежда съда твърде близко, и го прави твърде сигурен.”

„Затворената врата и чукането (на неразумните девиците), от необходимост трябва да предшестват този отговор на Христос – те трябва да се изпълнят преди физическото идване на Човешкия Син... Тези, които не `изповядват Христос` в затворената врата, да не се осмеляват да Го изповядват в `новата заповед`. Те са застанали на популярната страна, като избягват кръста в тези точки и оправдават непослушанието и неверието на църквата и света.

За тях Христовия кръст е станал неприятен. Те са вярвали, подчинявали и носили кръста достатъчно далеч!!! Вместо да изповядат духа на Божието провидение в миналото и настоящето състояние на тези, които някога бяха девствени, те изповядват пред света – `оттеглете се от настоящата истина` и вярвайте, че `вратата е все още отворена`.

Така е писано и така трябва да стане, че една част ще иска вратата да бъде отворена, след като тя е `затворена`.

Съществува необходимост от опитността, която е свързана със затворената врата. Съществува нужда за затворената врата, за да може накрая тя да ни раздели от света, като подготовка за възнесението...”¹⁶

Джозеф Бейтс

за затворената врата

По отношение на следващите цитати, от статии написани от Джозеф Бейтс, трябва да имаме предвид, че нашите пионери, адвентисти от седмия ден говорят за адвентната църква като съществуваща още през 1844 год. и продължаваща да съществува чрез тези, които подържаха доктрината за затворената врата, както отъждествени като църквата Филаделфия. Адвентистите, които се отказаха от доктрината за затворената врата, бяха смятани за църквата  Лаодикия. Като общо протестантските църкви бяха обявени като църквата  Сардис и бяха третирани като отхвърлени. Адвентистите от седмия ден се противопоставиха на другите адвентисти, които в 1845 год. се оказаха от идеята за затворената врата.

„Ние вярваме, че това (Лаодикийско) състояние на църквата съществува и е създадено от проповедници и вярващи във Второто пришествие, които бяха отстъпили от вярата и бяха станали `хладки`... Кога и къде бе положено началото на това състояние на църквата? Ние вярваме, че то започна в 1845 год. по време на конференцията в Албани... (виж `Гласа на истината`... `Обръщение към конференцията`. Джозеф Бейтс цитира неодобрително). Нашите братя от изток, запад, север и юг са в хармония (с няколко изключения) обединени във вярата и надеждата на благовестието и свързани, отправяйки своето добро влияние и благословение към други.  Те се подготвят за да отидат и да работят в настоящето време за спасението на хиляди загиващи около тях (относно това, Джордж Бейтс коментира) ... Това показва, решението за промяна и отделяне от състоянието на църквата, представено с тази на Филаделфия, в което те всички твърдяха, че са на десетия ден в седмия месец през 1844 год... Несъмнено тогава те бяха в правилното състояние на църквата и държаха здраво това, което бяха постигнали, т.е. те бяха преминали от състоянието на Вавилон или Сардис, към това на Филаделфия. Когато те преминаха от състоянието на Филаделфия, до това на Лаодикия, ние вярваме, че те повлияха на хиляди искрени души, да отидат с тях. Това са хората, които се опитваме да изведем от там чрез тази статия и по всеки възможен начин... С твърдението си че вратата за Вавилон и за целия свят е отворена... те доказаха ясно, че не са спечелили нищо, не са постигнали напредък... Изглежда ясно, че те признават своето състояние на Лаодикия, което не е нито горещо, нито студено... вярващите в затворената врата, се намират в църквата на Филаделфия. Номиналната църква е все още в 1844 год. в състоянието на Сардис, те са духовно мъртви...”¹⁷

„Когато среднощния вик е издаден, както беше в есента на 1844 год. в края на 2300 дни, тогава, в това време вратата беше затворена... Вратата трябва да бъде затворена, за да може нашия Първосвещеник да отвори друга врата (Откр. 3:7-8; 11:19), за да влезе в Пресветото място, за да очисти светилището... Това дело на очистване на светилището е: Исус, нашия велик Първосвещеник, коронясан и облечен в своята царска одежда (точно както първосвещеника в земното светилище) се изправя и затваря вратата (Лука 12:25), където той е Посредник за целия свят, и отваря вратата на Пресветото място (или както Йоан го нарича, Божия храм) и там застава пред Бог, както Данаил го видя, с целия Божий Израел, представен на нагръдника на присъдата (като свещеник), за да пледира пред Бог, да заличи греховете на Израел...

При този внушителен брой от аргументи, много от тях ще запитат, защо вярвам в част от това, след като изглеждаше твърде очебийно, за да бъде отречено. Ние казваме, че Бог  не извърши това дело частично. То беше завършено тогава и ние току що показахме, как то беше потвърдено от Божията църква. Когато те казаха, че вярват, те доказаха себе си като лъжци, тъй като след формирането на Лаодикийското състояние на църквата в Албани, 29 април 1845 год. по-голяма част от лекциите беше относно защитата на отворената врата в директна и непосредствена опозиция на Среднощния вик. Това дело затвори врата без сянка от съмнение...

В този случай ние казваме, че съществува положително доказателство, че те са съгрешавали против Бог от тогава, чрез писмени документи, чрез проповядване и различни други пътища, като се противопоставяха и пренебрегваха самата идентична същност на своята адвентна опитност, която беше главния мотив на цялото движение. Да, след конференцията в Албани, през 1845 год., където те организираха Лаодикийската църква започнаха открито и гордо да заявяват на своите слушатели, че вратата беше широко отворена. Те казаха, че не е била затворена, нито ще бъде, докато Исус не дойде...

Ако по някакъв начин те могат да докажат от изминалите шест години, през които се трудиха заедно в тази страна, Англия и островите в карибския басейн, че са спечелили един вярващ за Бог, тогава те ще се проявят в стократно по-отвратителна светлина, отколкото сега. Чрез своите собствени публикувани признания (както показахме преди) техния Господ, Исус, като Господар на дома (както описахме преди) е затворил вратата, която човек не може да отвори... това беше в последния ден на делото на Среднощния вик, когато пълнотата на езичниците беше изпълнена (Римл. 11:25). Ако те са отворили вратата сега, това означава, че те са извоювали победа над Божия Син и са доказали, че Той е произнесъл лъжа. Не съществува друг начин, по който те могат да обърнат някого истински във вярата.

Говорят относно търсене на грешници, които делото на Среднощния вик преди шест години остави в тъмнина! Той няма да ви спаси, ако не избягате бързо от ужасния капан, в който сте уловени.”¹⁸

„Ето, аз и децата, които Господ ми даде, са за знаци и чудеса в Израел. Кои са тези? Същите хора. Първият чудесен знак, чрез който те бяха ясно отличими от тези, които очакваха Второто пришествие, беше затворената врата, но най-великото чудо и знакът, чрез което те са познати е седмия ден - събота...  Така че Затворената врата и съботата, са двата отличителни знака, чрез които те са познати... Те са хора, които в своето изпитание или търпеливо очакване на Господа, притежават закона и свидетелството, като настоящата истина са затворената врата и седмия ден - събота.”^19.

„Роден на нагръдника на присъдата”

В едно от изказванията на брат Бейтс, което цитирахме по-горе можем да забележим , че пионерите смятаха влизането на Христос във втората част на светилището, като направено за „целия дом на Израел”, за който се каза, че е „представен на Неговия нагръдник на присъдата”. По време на Неговата служба в първата част на светилището до определен ден през октомври 1844 год. „Той беше посредник за целия свят”.

Беше отделено място за значителна дискусия относно имената точно на кои хора, са били „носени върху нагръдника на присъдата”.

„След това на десетия ден от седмия месец, през 1844 год. нашия Първосвещеник, облечен в свещеническите си одежди, носещ върху сърцето си нагръдника на присъдата, на който са представени имената на истинския Божий Израел, се изправи и затвори вратата... Отбележете това, имаше буквално преминаване в небесното светилище в това време и всичките истински вярващи в затворената врата, проповядват това.”

Тук се появява въпроса, кой се има предвид под целия дом на Израел? Ние вярваме, че той се състои от всички искрени, послушни вярващи, които до това време са победили (Откр. 3:5), а също така и деца, които не са достигнали годините на отговорност.”²⁰

„Така че чрез силата на обстоятелствата и изпълнението на събитията ние сме принудени да вярваме в неопровержимото заключение, че на десетия ден от седмия месец (юдейско време) в есента на 1844 год. Христос приключи своята дневна или продължителна служба, или посредничество в първата част на небесното светилище, и затвори вратата, която никой човек не може да отвори, и отвори вратата на втората част на светилището, или Пресветото място, която никой човек не може да затвори (виж Откр. 3:7-8) и премина през втората завеса, носейки пред Бог Отец, върху нагръдника на присъдата, всички, за които сега Той служи като ходатай. Ако това е позицията, която Христос заема сега, това означава, че няма посредник в първата част на светилището и напразно заблудените души чукат по вратата, казвайки, Господи, Господи, отвори ни.”

Но възразяващият казва, това не оставя ли настоящето поколение, преминало границата на отговорност без посредник, лишено от средствата за спасение? В отговор на това възражение аз ще кажа, че когато те бяха в състояние на невинност, те имаха право на записана присъда върху нагръдника на присъдата, точно както тези, които бяха съгрешили и получили прошка и по този начин са обект на настоящото застъпничество на нашия велик Първосвещеник.”²¹

В същия брой на „Настоящата истина” се намира и изказването:

„В този ден на омилостивение, Той е първосвещеник само за тези, чиито имена са записана върху нагръдника на присъдата.”²²

В „Апел до Лаодикийската църква”, публикуван в „Advent Review extra” в 1850 Хайрам Едсън казва:

„Аз вярвам, че всред тези, които бяха родени имаше и такива, които нямаха светлината на доктрината за второто пришествие и не бяха я отхвърлили, но живееха според най-добрата светлина, която притежаваха. Също така вярвам, че има и други, които почитаха тайно Бог и Неговото Слово и се бояха от Него, но те не изповядаха религията си или обръщането си, но пред Бог, който вижда не както хората виждат, те бяха в много по-близко състояние на оправдание пред Бог, отколкото много от хората, които направиха силни изявления за своята религия. Децата, които не бяха достигнали до пълнолетие и не можеха да бъдат държани отговорни за действията си, бяха родени на нагръдника на присъдата. Тези три класи от хора, са класове от жито, което ще бъде прибрано в житниците...

Някои хора предполагат, че ако вратата е затворена, вече не може да има покаяние за живот или опрощение на грехове. Това е погрешно. Всички, които са родени на нагръдника на присъдата и не са съгрешавали доброволно могат да се покаят и ще намерят опрощение. Исус казва на лаодикийците: `Ония, които любя, Аз ги изобличавам и наказвам; затова бъди ревностен да се покаеш.`”²³

Джеймс Уайт говори за същите три класи, които са обект на обръщане:

„Обръщането в най-точния смисъл означава промяна от грях към святост. В този смисъл ние отговаряме, че (затворената врата) не изключва всички обръщания, но ние вярваме, че тези, които чуха вестта на `вечното благовестие` и я отхвърлиха или отказаха да я чуят, са изключени от нея. Ние нямаме вест за такива хора. Те отказват да ни чуят, освен ако ние се съгласим да понижим стандартите на истината толкова ниско, че да не може да спасява. Но все още съществуват и такива, които могат да бъдат обърнати:

1.      Грешащи братя. Ние вярваме, че има много хора в Лаодикийската църква, които ще бъдат обърнати, както апостола показва в посланието към чакащите братя.

2.   Деца, които не бяха достатъчно възрастни, за да могат с разбиране да приемат или отхвърлят истината, когато нашия Първосвещеник завърши мисията си в светилището... техните имена са написани върху нагръдника на присъдата, и те са предмет на застъпничеството на Исус...

3.      Когато Илия мислеше, че е останал сам Бог му каза:` Оставил съм Си, обаче, в Израел седем хиляди души, всички ония, които не са преклонили колена пред Ваал.` Ние вярваме, че Бог е запазил за себе си множество от скъпоценни души, като някои дори се намират в църквите. Тези Той ще изяви във времето си. Те живееха според светлината, която имаха, когато Исус прекрати посредничеството си за света и когато те чуят гласа на своя Пастир във вестта на третия ангел, те с радост ще приемат цялата истина. Те ще бъдат обърнати към истината и от своите грешки. Но ние вярваме, че сега нашата вест не е отправена към тях, но въпреки това.: `всеки, който има ухо нека чуе`. Нашата вест е отправена към Лаодикийците  и някои от тези скрити души биват изявени.”²⁴

С всички тези разграничения братята представиха ясно, че повече имена не можеха да бъдат добавяни върху нагръдника на присъдата след 1844 год., а имената на тези, които отказваха да приемат допълнителна светлина трябваше да бъдат изтрити.

„Когато господаря на дома (Исус) се изправи и затвори вратата, имената на всички искрени вярващи, които се бяха предали на волята Му и деца, които не бяха пораснали до възраст, за да бъдат отговорни, без съмнение бяха записани на нагръдника на присъдата, който е до сърцето Му. Имената на всички, които съвършено са пазили заповедите ще останат там. Имената на тези, които не са ги пазили съвършено ще бъдат изтрити, когато Исус напусне пресветото място...

Истина е, че някои хора, които не са запознати с вестта може и без съмнение ще бъдат спасени, ако те умрат преди Христос да напусне пресветото място. Аз имам предвид тези, които бяха вярващи преди 1844 год. Грешници и отстъпващи от истината не могат да поставят имената си на нагръдника на присъдата сега.”²⁵

Проповядваше ли г-жа Уайт затворената врата?

Сега трябва да отговорим на въпроса дали г-жа Уайт проповядваше затворената врата? Ако тя проповядваше тази доктрина, правеше ли това на основата на видения, за които претендираше, че имат Божествен произход? Джеймс Уайт отговаря положително на тези два въпроса. Във „Вест към малкото стадо” публикувана в 1847 год. той казва:

„Когато тя получи първото си видение през декември 1844 год. тя и цялата група в Портланд, Мейн (където живееха нейните родители ) бяха се отказали от високия вик и  затворената вратата като изпълнени в миналото. Това беше времето, когато Бог и показа във видение грешката, която тя и групата в Портланд бяха допуснали. Тогава тя представи своето видение пред групата и около шестдесет от тях изповядаха грешката си и признаха, че опитността им в седмия месец беше дело на Бог.”²⁶

„Това, че високия вик и затворената врата бяха част от миналото” означава, че и двете бяха изпълнени факти в 1844 год. и че след това време затварянето на вратата беше събитие от миналото, а не събитие в бъдещето. От това изказване на Джеймс Уайт става ясно, че неговата съпруга първо се е отказала от идеята за затворената врата (предполага се, че това е станало заедно с други адвентисти, които рано бяха променили вярването си относно тази идея, като например „групата в Портланд”, за която брат Уайт говори тук), и че Господ й е показал във видение грешката, която тя и групата в Портланд са допуснали и резултата от това е, че около „шестдесет от тях са признали грешката си”. Брат Уайт казва, че те са признали опитността си в седмия месец като дело на Бог. Чрез това той има предвид, че те са признали своята опитност в обявяването на „високия вик” и впоследствие на това вратата е била „затворена” в седмия месец (еврейско време) на 1844 год. като дело на Бог. Джозеф Бейтс (както вече го цитирахме) казва, че делото на „високия вик” е „затварянето на вратата и за това не може да има никакво съмнение.”

В същата публикация, сестра Уайт, казва следното за своето първо видение:

„Докато се молех на семейния олтар, Светият Дух ме осени и ми се струваше, че се издигам все по-нагоре и по-нагоре, високо над тъмния свят. Обърнах се да видя къде е адвентният народ в този свят, но не можах да го намеря. Тогава чух глас да ми казва: “Погледни пак, но гледай малко по-високо”. Повдигнах очите си и видях една права и тясна пътека, простираща се високо над света. Адвентният народ пътуваше по тази пътека към святия град, който се намираше на другия край на пътеката. Зад пътуващите адвентисти, в началото на пътеката, имаше блестяща светлина, за която един ангел ми каза, че представлявала “среднощният вик”. Тази светлина огряваше цялата пътека и беше светилник за нозете им, за да не се спъват. Докато продължаваха да гледат към Исус, Който вървеше точно пред тях, водейки ги към града, те бяха сигурни. Но скоро някои се умориха, говореха, че градът бил много далече, противно на очакванията им отдавна вече да са влезли в него. Тогава Исус ги окуражаваше, като издигаше славната си дясна ръка, от която се изливаше светлина над тях и те извикваха: “Алилуя!”. Други прибързано отричаха светлината зад себе си и казваха, че не Бог ги е довел толкова далече. Зад тях светлината изгасваше и оставаше нозете им в пълнен мрак; те се препъваха, изгубваха от погледа си целта и Исус и падаха от пътеката долу в тъмния и неправеден свят. Беше им невъзможно да се изкачат отново на пътеката и да отидат в града, както целия грешен свят, когото Бог беше отхвърлил. Те падаха един след друг по целия път около пътеката, докато чухме Божия глас, подобен на много води, който ни съобщи деня и часа на Исусовото идване.”²⁷

Пасажът, който е удебелен не е бил включен в „Ранни писания”, но трябва да се намира между думите „свят” и „Скоро ние чухме Божия глас подобен на много води” на страница 11 в старото издание и страница 15 в новото. Удебеленият текст беше включен в оригиналното издание на видението, така че това първо издание казва:

1.      „Адвентният народ” сега е бил разделен от „света”. Сестра Уайт ги търсеше „в света”. Тя не можеше да ги види там, но след това ги откри, вървящи по „пътека високо над света”.

2.      Отличителната черта, в която адвентния народ беше разделен от света беше даването на „високия вик” през 1844 год. „Зад пътуващите адвентисти в началото на пътеката имаше блестяща светлина, за която един ангел ми каза, че представлявала `среднощният вик`.”

3.      Отричането на светлината зад тях („високия вик” представен като „в миналото”) се отрази в отпадането им от всред адвентния народ „долу в тъмния и неправеден свят.”

4.      За тези отстъпници нямаше надежда за възстановяване. „За тях беше невъзможно да се изкачат отново на пътеката.”

5.